Том Кланси - Баланс на силите

Освен от сателитното разузнаване Оперативният център разчиташе на информация и от международните информационни репортажи. Суровите телевизионни репортажи бяха особено ценни. Те бяха извличани от сателитните връзки още преди да са редактирани за пускане в ефир. Суровият материал се анализираше от екипа на Хърбърт, а също така и от Лари Роудс от фотографския архив на Оперативния център. Много често се построяваха камуфлажни оръжейни бункери доста преди да започнат каквито и да било военни действия. Подобни съоръжения не винаги се виждат от въздуха, но често могат да се забележат при малко по-променена топография, която може да се направи при сравнителни приземни изследвания.

Худ си направи кратка почивка за вечеря в комисариата и изчете неделните комикси, които някой беше оставил. Изненада се колко малко са се променили от времето, когато той беше малко момче. Все още ги имаше „Фъстъците“ и „В.С.“, „Тарзан“, „Тери и пиратите“ и „Магьосника от Ид“. Точно в този момент се радваше да се види с тези стари приятели.

След вечеря се видя за малко с Майк Роджърс в общия кабинет на екипа. Роджърс каза, че отрядът за бързо реагиране щял да стигне в Мадрид малко след 11:30 испанско време и че Худ щял да получи информация за действията на групата веднага щом такива бъдели предприети.

След срещата си с Роджърс Худ провери състоянието на нощната смяна. Докато дневният екип непрестанно наблюдаваше положението в Испания, Кърт Хардауей, генерал-лейтенант Бил Абрам и останалите от „нощния отряд“, както сами наричаха себе си, наблюдаваха рутинната вътрешна и международна дейност на Оперативния център. Генерал-лейтенант Абрам, който беше противоположната половинка на Майк Роджърс, се занимаваше най-вече с регионалния Оперативен център. Всичко беше под контрол. Худ се върна в кабинета си, за да се опита да си почине.

Загаси лампата, свали си обувките и легна на кушетката. Докато се взираше в тъмния таван, мислите му отлетяха към Шарън и децата. Погледна осветения циферблат на часовника си — беше му го купила Шарън за първата годишнина от сватбата им. Започна да се забавлява с идеята да вземе военен хеликоптер и да отлети до Олд Сейбрук. Щеше да смае тъста и тъща си и щеше да помоли жена си да се прибере у дома. Това щеше да му коства службата — но да върви по дяволите службата. Без тази служба щеше да има достатъчно време да си стои вкъщи и да обръща внимание на семейството си.

Разбира се, нямаше никакво намерение да направи всичко това. Беше достатъчно романтичен тип, че да иска да се прави на рицаря на новото време, но не беше достатъчно безстрашен. А и как да отиде до Олд Сейбрук, след като не можеше да направи никаква промяна в дневния си график? Той обичаше работата си. А по-малко часове в кабинета беше просто нещо, което работните задължения не му позволяваха. Една част от него смяташе, че Шарън се държи така отмъстително, защото се беше наложило да се откаже от собствената си кариера, за да отгледа децата. Но дори той да беше пожелал да спре работа и да гледа децата — което той не желаеше, — въобще нямаше да могат да живеят от заплатата на Шарън. Това беше неоспорим факт.

Затвори очи. „Фактите обаче не винаги вършат работа в ситуации като тази, нали?“

Съзнанието му беше твърде заето с разни мисли, за да може да заспи. Чувстваше се ту ядосан, ту виновен, ту напълно отвратен. Реши, че няма смисъл да се опитва да си почине. Направи си кафе, наля си го без захар и сметана в една паметна бейзболна чаша с надпис „СЕНАТОРИТЕ ОТ ВАШИНГТОН“ и се върна на бюрото си. Прекара известно време в компютърните файлове за италианското отцепническо движение на Мани. Беше му любопитно каква разузнавателна дейност е била приложена — ако въобще беше приложена, — за да се предотврати разпадането на Италия. Във файла нямаше почти нищо интересно. Ставаше въпрос за един почти шестгодишен процес, започнал през 1993 година като реакция на недоволните избиратели срещу все по-многобройните скандали за корупцията сред политиците. По-малките общности твърдели, че не са достатъчно адекватно представени и че в парламента били избирани само представители на определени райони, а не по пропорционалния начин както преди. Това водело до фрагментация на силата сред основните партии, което позволявало да се роят множество малки групички. През 1994 година дошли на власт неофашистите, бизнес-интересите на партията „Форца Италия“ отнела властта от тях със сила една година по-късно, след което падането на Югославия довело до безредици из целия полуостров Истрия на север — безредици, с които централизираната в Рим „Форца Италия“ въобще нямала сила да се справи. Премиерът се обърнал за помощ към партиите, които имали силни позиции там. Тези партии обаче естествено били заинтересувани от укрепването на собствената си власт и направо подкрепили бунтовниците. Слуховете за насилие и отцепничество стигнали до Триест, отправили се на запад до Венеция, а на юг се провлачили чак до Ливорно и Флоренция. Роденият в Милано Мани бил привикан от Москва, за да се опита с преговори да оправи влошаващата се ситуация. Той решил да направи проектосъглашение, според което северна Италия придобивала относителна политическа и икономическа самостоятелност. Щяла да си има конгресно правителство в Милано, което да замести представителите в парламента в Рим. И двете групи работели независимо с избрания премиер. Въпреки че италианците над северните Апенини плащали данъците си в собствената си столица, все пак използвали същите пари като жителите на южната част на страната; двата региона останали незасегнати във военно отношение; а за страната още се говореше като за Италия.