Том Кланси - Баланс на силите

— Има и други средства, с които може да се осъществи тази цел — каза Норберто. — Ненасилнически средства.

— Тях вече ги пробвахме — каза Адолфо. — Не свършиха работа.

— Нашият Господ Бог никога не е вдигал меч, нито отнемал човешки живот.

Адолфо постави ръка върху рамото на брат си.

— Братко мой — започна той, докато се взираше в блесналите от сълзите очи на Норберто, — ако можеш да уредиш Той да ни помогне, няма да отнемам ничий живот повече. Кълна се.

Норберто понечи да каже нещо, но спря. Адолфо го погали по бузата и се усмихна. После се обърна, отвори вратата и прекрачи прага. Спря се и сведе глава.

Адолфо вярваше, че Бог е справедлив. Че не наказва хората, които се борят за свободата си. Не можеше да си позволи схващанията на брат му да му повлияят. Но Норберто си беше такъв — добър човек, който се тревожеше за него и докато беше момче, и сега — вече като зрял мъж, който се грижеше за него и го обичаше независимо от това, което вършеше. Не можеше да го остави да страда.

Адолфо го погледна, усмихна му се и докосна меката му буза.

— Не се моли за мен, Норберто. Моли се за страната ни. Ако Испания е прокълната, моето спасение няма да ме направи щастлив. А освен това ще е незаслужено.

Дръпна от цигарата си и заслиза по стълбата, оставяйки зад себе си кълба дим и хлипащия си брат.

Както всеки ден в късния следобед Пол Худ разгледа списъка от имена на екрана на компютъра си. Само преди няколко минути беше поставил палеца си върху скенера, който се намираше до компютъра, лазерното устройство беше идентифицирало отпечатъка му и беше помолило за личната му парола за достъп. След една секунда и седем стотни на екрана се появи кодираният файл „HUMINT“ с имената на хората, които изпращаха информация за Оперативния център от най-различни места. Худ изписа чрез клавиатурата моминското име на жена си — Кент. Файлът се отвори и на екрана се появиха имената.

Агентите от „персоналното разузнаване“ бяха всичко на всичко девет души. Всеки един от тези мъже и жени беше гражданин на съответната държава, но на щатна заплата към Оперативния център. До колонката с имената беше тази с настоящите им координати и задачи; после имаше кратка сводка по последния им доклад, която се приготвяше от Боб Хърбърт (пълният доклад също се съхраняваше); и накрая беше точният адрес на най-близкото място, където можеха да се скрият, или пътят, по който можеха да избягат. Ако някой от тези служители въобще бъдеше разкрит, Оперативният център щеше да ги търси на въпросните места и да направи всичко възможно за изтеглянето им. До този момент нито един от агентите не беше попадал в такава опасност.

Трима от оперативните служители се намираха в Северна Корея. Задачата им беше да не допуснат разрушената от силите за бързо реагиране тайна база за ракети с дълъг обсег на действие в Диамантените планини да се ремонтира. Трябваше да правят всичко възможно, та изстрелващите ракетите устройства да не бъдат поправени.

Двама агенти на Оперативния център бяха в долината Бекаа в Ливан, а други двама работеха в Дамаск, Сирия. И двата екипа се намираха в терористични седалища и докладваха за политическите маневри благодарение дейността на Оперативния център там. На факта, че служителите на Оперативния център бяха помогнали за предотвратяването на една война между Турция и Сирия, не се гледаше с много добро око: настроенията в Средния изток бяха в полза на това, че народите там могат сами да се справят със собствените си проблеми, дори разрешението им да е война. На мира, постигнат чрез външни сили — особено ако това бяха Съединените щати, — се гледаше като на нещо незаконно и непочтено.

Последните двама агенти се намираха в Куба, за да държат под око развитието на политическата ситуация в тази страна. Според идващите оттам доклади здравата ръка на остаряващия вече Кастро беше започнала да държи по-хлабаво. Каквито и да бяха недостатъците на диктатора обаче — а те никак не бяха за пренебрегване, — железният му ботуш по ирония на съдбата дълги години беше поддържал целия Карибски регион повече или по-малко стабилен. Какъвто и тиранин да дойдеше на власт в Хаити, Гренада, Антигуа или на който и да било от другите острови, той все още се нуждаеше от одобрението на Кастро, за да търгува с оръжия или наркотици, че дори и да поддържа прилична военна сила. Знаеше се, че кубинският лидер по-скоро ще избие евентуалните си съперници, отколкото да им позволи да станат прекалено влиятелни. Съществуваше нещо като общо съгласие, че веднага след като си отиде Кастро, на острова, както и в целия регион, по-скоро ще настъпи хаос, отколкото демокрация. Съединените щати си имаха план за евентуална бърза намеса — операция „Кийл“, — който трябваше да запълни и да държи под контрол вакуума, образувал се от липсата на власт, чрез използването на военни и икономически стимули. Агентите на Оперативния център бяха ключови фигури от мрежата EWAP — своевременно предупреждение и готовност, която трябваше да утъпче пътя на плана.