Том Кланси - Баланс на силите

— Но те са били хора, Адолфо. А не чудовища.

— Те бяха безмилостни и безчувствени неща — рече рязко Адолфо. Въобще не очакваше разбиране от брат си по отношение на това, което беше сторил. Норберто беше йезуит. Повече от петстотин години последователите на този орден се бяха обучавали да бъдат войни в името на добродетелта, да укрепват вярата на католиците и да проповядват Светото слово на некатолиците.

— Грешиш — потръпна Норберто и стисна ръката на брат си още по-силно. — Тези „неща“, както ги нарече, са били хора. Хора с безсмъртни души, създадени от Бог.

— Тогава трябва да ми благодариш, братко, защото върнах безсмъртните им души на създателя им.

В очите на свещеника се появиха сълзи.

— Твърде много си понесъл на плещите си. Само Бог има право да отнема човешки живот.

— Трябва да тръгвам.

— А милионите, за които говориш — продължи Норберто, — тяхното страдание щеше да бъде само на този свят. Те щяха да намерят абсолютното щастие в присъствието на Бога. Ти обаче — ти си ги подложил на риска от вечно проклятие.

— Ами тогава се моли за мене, братко, защото възнамерявам да продължа работата си.

— Не, Адолфо! Не бива!

Адолфо внимателно отстрани ръцете на брат си и ги стисна топло, преди да ги пусне.

— Нека поне да чуя изповедта ти — настояваше Норберто.

— Някой друг път — отвърна Адолфо.

— Друг път може вече да е късно. — Вече не само погледът, но и гласът на Норберто се беше заредил с много смесени чувства. — Знаеш какво е наказанието, ако умреш, без да си се покаял. Завинаги ще бъдещ отделен от Бога.

— Бог ме е забравил напълно. Както и всички нас.

— Не!

— Съжалявам — рече Адолфо и извърна поглед от брат си. Не искаше да види болката в благите му очи. Освен това не искаше да се изправи лице в лице с факта, че точно той я е причинил. Поне не сега. Не и докато имаше още толкова много неща за вършене. Извади една цигара от смачкания пакет в джоба на панталона си — беше последната. Запали я и тръгна към вратата.

— Адолфо, моля те! — Норберто сграбчи брат си за рамото и го извърна към себе си. — Остани тук с мен. Разкажи ми. Помоли се с мен.

— Имам работа — отвърна Адолфо хладно. — Обещах на Генерала да занеса записания разговор на радиостанцията на хълма. В нея работят кастилци. Ще се съгласят да я пуснат. И когато това стане, целият свят ще разбере, че Каталуня не дава пет пари нито за живота, нито за испанците, нито за нищо. Правителството и светът ще ни помогнат да сложим край на финансовото потисничество, което те упражняват върху всички нас.

— А какво ще си помисли светът за човека, който е убил онези хора? — Норберто положи максимални усилия да снижи гласа си, за да не бъде чут от някого. — Дали хората по света ще се помолят за душата ти?

— Не са ми притрябвали молитвите им — рече Адолфо без никакво колебание. — Нужно ми е само вниманието им. Колкото до това какво ще си помисли светът за мен, единственото, на което се надявам, е да си кажат, че съм имал достатъчно кураж. Че не съм застрелял някоя невинна жена на улицата, за да се чуе думата ми. Че съм се спуснал право в сърцето на сатанинския заговор и съм го изтръгнал.

— А щом си направил това — каза Норберто, — каталунците ще се опитат да изтръгнат твоето.

— Може — съгласи се Адолфо. — Вероятно дори ще успеят.

— И как ще свърши всичко това? — попита Норберто. — Какво ще стане, когато всички сърца са изтръгнати или разбити?

— Не сме и очаквали, че един удар ще сложи край на амбициите им, нито пък че няма да загинат и кастилци — обясни Адолфо. — Колкото до това кога ще свърши всичкото проливане на кръв, мисля, че ще е доста скоро. Докато каталунците и техните съюзници успеят да се мобилизират, вече ще е твърде късно да бъде спряно това, което вече е на път.

Раменете на Норберто се отпуснаха още повече и той бавно поклати глава. Сълзите почти веднага се търкулнаха по лицето му. Изведнъж той вече изглеждаше напълно състарен.

— Мили Боже, Долфо — изстена той. — Какво е на път? Кажи ми, че поне аз да мога да се моля за душата ти.

Адолфо се беше вторачил в брат си. Не му се случваше често да го вижда да плаче. Беше му се случило веднъж — на погребението на майка им, и още веднъж — до леглото на един млад енориаш, който умираше. Трудно му беше да е свидетел на такова нещо и да не се развълнува.

— Аз и другарите ми планираме да върнем Испания на кастилския народ — призна Адолфо. — След хиляда години потисничество възнамеряваме да съединим отново сърцето на Испания с тялото й.