Том Кланси - Баланс на силите

Ядосваше се и на испанското правителство. Бяха помолили за помощ под формата на сателитно наблюдение, за да държат под око дейността на терористите, и я бяха получили. Когато обаче ставаше въпрос те да помогнат, бяха просто неузнаваеми. Дори и да имаха някаква информация за извършителите, не я споделяха. Малкото информация, с която разполагаше Оперативният център, беше дошла от Даръл Маккаски, който пък се беше сдобил с нея чрез връзките си с Интерпол. Никой не беше поел отговорност за убийството. Проучването, което Хърбърт беше направил на съобщенията по въздух и по факса до правителството и полицейските участъци, беше потвърдило това. Колата, с която се беше измъкнал убиецът, не беше открита нито от приземното разследване, нито от това, направено с хеликоптер, а от кабинета на Националното разузнаване в Пентагона не бяха открили нищо и чрез сателит. Испанската полиция търсеше cortacarro — автотенекеджийска работилница. Но ако колата беше закарана в нещо такова, то за всички беше ясно, че няма да бъде намерена, преди да са я разфасовали напълно. В момента се правеха химически тестове на куршумите, за да се види дали може да се открие произходът им. Докато пътят им бъдеше проследен, дори да се предположеше, че закупилият ги може да бъде идентифициран, следата вече щеше да е съвсем изстинала. В крайна сметка Маккаски съобщи, че пощаджията, загинал при инцидента, не е бил криминално проявен и че по всяка вероятност е бил просто случаен минувач.

Худ се ядосваше и на себе си. Не беше действал достатъчно прозорливо и не бе осигурил на Марта и Ейдийн прикритие, някой, който да пази гърба им. Може би стрелецът нямаше да бъде спрян, но поне щеше да е заловен. Само защото акцията беше съвсем чиста — служебна среща вместо директно подслушване или шпионаж, — той ги беше пуснал да тръгнат сами. Не беше очаквал никакви неприятности. Никой не беше очаквал подобно нещо. Охраната на конгреса имаше много добра репутация и нямаше никаква причина ефикасността й да се подлага под съмнение.

Марта беше платила за неговата небрежност.

Влезе Ан Ферис и Худ вдигна поглед. Беше облечена в костюм от сако и панталон с цвят на стриди, а кестенявата й коса беше хваната на нисък кок. По лицето й се четеше състрадание. Худ върна погледа си върху компютъра, просто за да не я гледа, и каза:

— Здрасти.

— Здрасти — отвърна Ан. — Как е?

— Гадно — отвърна Худ отвори един файл, който Хърбърт му беше изпратил за Серадор. — А при теб как стоят нещата?

— Няколко репортери са споменали за връзката на Марта с Оперативния център — каза Ан, — но само Джими Джордж от „Поуст“ се е досетил, че по всяка вероятност тя не е била там като туристка. Съгласи се да не пуска историята още един ден в замяна на няколко горещи новини.

— Добре. Ще му дадем снимките от моргата — каза Худ. — Това ще стигне за няколко броя.

— Той е добър човек, Пол — рече Ан. — Играе честно и почтено.

— Сигурно — отвърна Худ. — Поне се е получил някакъв диалог между вас двамата. Говорили сте и е надделял здравият разум. Нали не забравяш за разума, Ан? За разума, разговорите и преговорите?

— Не ги забравям — отвърна Ан. — Истината е, че все още има много хора, които ги използват.

— Но не достатъчно — рече Худ. — Когато бях кмет на Лос Анджелис, имах много проблеми с губернатора Есекс. Наричахме го лорд Есекс. Хич не харесваше моя „ортодоксален“ начин на работа, както го наричаше. Казваше, че не можел да ми има доверие. — Худ поклати глава. — Истината е, че ме беше грижа за качеството на живота в Лос Анджелис, докато той мечтаеше да стане президент на Съединените щати. Тия две цели така и не се съвместиха. И той спря да ми говори. Трябваше да общуваме помежду си с посредничеството на заместник-губернатора Уайтшър. Иронията е в това, че Лос Анджелис не получи парите, от които се нуждаеше, а Есекс не беше преизбран за губернатор. Налудничав тип. Политиците не общуват, понякога цели семейства не общуват, и изведнъж сме поразени от това, че нещата се разпадат. Съжалявам, Ан. Моите поздравления, че си успяла да разговаряш с господин Джордж.

Ан се наведе над бюрото, протегна ръка и докосна ръката на Худ с върха на пръстите си. Нежно и много, много женствено.

— Пол, знам как се чувстваш.

— Наясно съм с това — каза той съвсем тихо. — Ако има някой, който да знае как се чувствам, това си ти.

— Трябва да си дадеш сметка обаче, че никой не можеше да предвиди подобно нещо — допълни Ан.

— Тук не си права — отвърна Худ и изтегли ръката си изпод нейната. — Сгафихме. Аз сгафих.