Том Кланси - Баланс на силите

Норберто се приближи бавно до старата желязна готварска печка. Отгоре й беше поставена малка тенджерка.

— Направих малко cocido 3 3 Задушено (исп.) — Б.пр. у дома и ти го донесох — каза той. — Знам колко го обичаш.

— Тъкмо се чудех на какво мирише толкова хубаво. Със сигурност не са дрехите ми. — Адолфо се усмихна. — Благодаря ти, Берто.

— Ще ти го затопля, преди да тръгна.

— Не се притеснявай — каза Адолфо. — И сам ще се справя. Защо не се прибереш? Сигурен съм, че си имал уморителен ден.

— Ти също — рече Норберто. — Уморителен ден и не по-малко уморителна вечер.

Дали Норберто подозираше нещо?

— Тъкмо четях, че както Бог носи благодат, така и доброто носи благодат — рече Норберто с усмивка. — Позволи ми да бъда добър. Нека се погрижа малко за теб. — Той драсна клечка кибрит и запали печката.

Адолфо се усмихна предпазливо.

— Добре, добре, mi hermano 4 4 Братко мой (исп.) — Б.пр. — каза той. — Бъди добър. Макар че който и да питаш из града, вече си достатъчно добър и за двама ни. Седиш до леглото на болните, четеш книги на слепите, наглеждаш децата в църквата, докато родителите им ги няма…

— Това ми е работата — каза Норберто.

Адолфо поклати глава.

— Много си скромен. Щеше да правиш всичко това, дори ако свещеничеството не ти беше призвание.

Тенджерката закъкри. Това напомни на Адолфо за времето, когато двамата с Норберто още бяха момченца и ядяха всичко, което майка им оставяше върху кухненската печка. Когато бяха заедно като тази вечер, онова време въобще не изглеждаше толкова далечно. Но въпреки това толкова много неща се бяха случили с Испания… и с тях.

Адолфо се опитваше да не бъде припрян, макар и да нямаше време. Не искаше да дава основания на Норберто да се тревожи за него.

Норберто разбъркваше задушеното и наблюдаваше брат си. Свещеникът изглеждаше състарен и изморен на жълтеникавото осветление на голата крушка. Раменете му се отпускаха повече с всяка година. Адолфо беше решил много отдавна, че да се прави добро сигурно е доста изтощително занимание. Да приемаш в себе си болките и страданията на другите, без да можеш да излееш своите собствени пред никого — освен пред Бог. За това беше необходим определен темперамент, с какъвто Адолфо не беше надарен. Ако човек страда на Земята, то той трябва да предприеме действия на Земята. Не тръгваш да молиш Бог за силата да издържиш. Молиш го само да ти помогне да вършиш нещата както трябва.

— Кажи ми, Адолфо — изведнъж каза Норберто, без да се обръща, — това, дето ми го разказа преди малко, вярно ли е?

— Моля? — възкликна Адолфо. — Кое дали е вярно?

— Трябва ли да бъда добър и за двама ни?

Адолфо сви рамене.

— Не. Поне не доколкото се отнася до мен.

— А доколкото се отнася до Бог? — попита Норберто. — Той би ли казал, че ти си добър?

— Нямам представа. Ти трябва да Го питаш.

— За нещастие той невинаги ми отговаря, Долфо. — Норберто се обърна. — Тъкмо затова питам теб.

Адолфо изтри ръцете си в крачолите на панталона.

— Нищо не ми тежи на съвестта, ако за това ти е думата.

— Нищо?

— Да. Защо всъщност ми задаваш този въпрос? Трябва ли да се тревожа за нещо?

Норберто взе една купичка от лавицата и я напълни със задушено. После я сложи на масата и я посочи.

— Яж.

Адолфо се приближи, взе една лъжица и гребна.

— Горещо е. И много вкусно. — Погледна брат си. Норберто се държеше много странно.

— Улови ли нещо тази вечер? — попита свещеникът.

— Доста — отвърна Адолфо.

— Не миришеш на риба — отбеляза Норберто.

Адолфо задъвка парче агнешко и посочи въжето с дрехите.

— Преоблякох се.

— И дрехите ти не миришат на риба — каза Норберто и сведе поглед.

И изведнъж Адолфо си даде сметка какво не е наред. Той беше рибарят, но всъщност Норберто ловеше рибата в момента.

— Какво те доведе до тия мисли? — попита той.

— Преди малко се обадиха от полицията.

— И?

— Съобщиха ми за ужасната експлозия на яхтата — отвърна Норберто. — Казаха ми, че може да имат нужда от мен за последното причастие. Дойдох тук, за да съм по-близо до пристана.

— Не е имало нужда — каза уверено Адолфо. — Никой не би могъл да оцелее при подобна експлозия.

Норберто го погледна.

— Ти си сигурен в това, защото си видял експлозията или защото има някаква друга причина?

Адолфо го погледна. Не му харесваше насоката, която беше приел разговорът. Той остави лъжицата на масата и обърса уста с опакото на ръката си.