Том Кланси - Баланс на силите

— Отец Норберто — въздъхна Адолфо. — Толкова образован и толкова наивен. — По-големият му брат беше йезуитски свещеник и през целия си живот беше искал да бъде точно и само това. След ръкополагането му преди седем години местната енория мина под неговото духовно владение. Норберто знаеше много за най-различни неща. Вярващите от неговата енория го наричаха галено „Учения“. Той можеше да им обясни защо океанът мирише, защо слънцето става оранжево при залез, защо човек все пак вижда облаците, макар че те се състоят от водни капки. Онова, за което Норберто си нямаше почти никаква представа, беше политиката. Навремето се беше присъединил към една протестна демонстрация срещу испанското правителство — обвиняваха правителството, че е финансирало батальоните на смъртта, избили стотици хора в средата на осемдесетте години. Това обаче не беше толкова политически, колкото хуманистичен поход. Църковната политика му беше също толкова неясна. Норберто мразеше да е надалеч от енорията си. Два или три пъти в годината отец Гонзалес — шефът на главния йезуитски орден и най-влиятелният йезуитски прелат в Испания — даваше аудиенция или ставаше домакин на официални вечери в Мадрид, организирани за църковните светила. Норберто не посещаваше тези светски събития, освен ако не му бъдеше заповядано, но то така или иначе ставаше съвсем рядко. Липсата му на интерес към собственото му издигане способстваха за това властта и финансите да отидат в ръцете на отец Иглесиас в близкия Билбао.

Адолфо беше експертът в политиката — нещо, което Норберто не искаше да признае. Братята не спореха почти никога; те се бяха грижили един за друг още откакто бяха съвсем малки момченца. Политиката обаче беше темата, по която винаги имаха сериозни и разгорещени спорове. Норберто вярваше в обединената нация. Веднъж беше казал с много горчивина: „Достатъчно неприятно е, че християнското царство е вече разделено“. Мечтаеше си така наречените от него „божи испанци“ да живеят в мир и разбирателство.

За разлика от Норберто, Адолфо не вярваше нито в Бог, нито в испанците. Ако имаше Бог, разсъждаваше той, светът щеше да изглежда много по-добре. Нямаше да има нито конфликти, нито незадоволени нужди. Колкото до съществото, наречено „испанец“, според Адолфо Испания винаги беше съществувала като една крехка мозайка от най-различни култури. Било е така преди раждането на Христа, когато баските, иберийците, келтите, картагенците и всички останали били обединени за първи път под властта на Рим. Било е така и през 1469 година, когато Арагон и Кастилия се обединили чрез брака между Фердинанд II и Изабела I. Било е така и през 1939-а, когато Франциско Франко станал Ел Каудильо — водач на нацията — след опустошителната Гражданска война. Беше вярно и в днешно време.

Също така беше вярно, че в рамките на тази конфедерация кастилците винаги бяха играли ролята на жертви. Те бяха най-голямата етническа група и по тази причина от тях се страхуваха. Винаги изпращаха тях най-напред в битките или пък те първи попадаха под експлоататорския камшик на заможните. Иронията беше, че ако имаше такова нещо като „истински“ испанец, то това беше кастилецът. По природа той бе трудолюбив и жизнерадостен. Животът му беше изпълнен с честно пролятата пот от тежкия труд и със страст. Сърцето му беше пълно с музика, любов и много смях. А домът му — земята на Сид — бяха обширните равнини, осеяни с вятърни мелници и крепости под безконечното синьо небе.

Адолфо вкусваше с наслада гордостта от наследството си и удара, който беше осъществил тази нощ. Вече влизаше в пристанището и гледаше лодките, оставени на пристан там. Пристанището се намираше зад огромното Айюнтамиенто от деветнайсети век — сградата на общинския съвет. Адолфо беше доволен, че е нощ. Въобще не обичаше да се прибира, когато още е светло и се виждат всичките магазинчета за сувенири и ресторантите. Каталунските пари бяха превърнали Сан Себастиан от рибарско селище в туристическа забележителност.

Адолфо правеше внимателни и сигурни маневри около многобройните увеселителни корабчета, закотвени в пристанището. Рибарите обикновено оставяха лодките си някъде встрани, в близост до кея — така по-лесно разтоварваха уловената риба. Увеселителните корабчета обаче пускаха котва навсякъде, където пожелаеха собствениците им. След това екипажите им стигаха до брега с малки ладии. За Адолфо увеселителните корабчета бяха ежедневен показател, че богатите не дават пет пари за нуждите на работническата класа. Исканията на рибарите нямаха никакво значение за влиятелните и заможни каталунци, нито пък за туризма, който те поддържаха, за да печелят ресторантите им, хотелите им и фирмите за въздушни полети.