Том Кланси - Баланс на силите

Когато стигна до пристана, Адолфо завърза лодката си на обичайното място. След това метна на рамо ремъка на чантата си и си проправи път сред групите туристи, събрали се при гърма от експлозията. Няколко души на пристана го бяха видели да се приближава откъм залива и почнаха да го питат какво се е случило. Той само свиваше рамене, клатеше глава и вървеше по калдъръма покрай редицата магазинчета за сувенири и новия аквариум. Знаеше, че не е хубаво да спираш и да говориш с хората след изпълнението на задача. Съвсем човешко е да започнеш да поучаваш или да се фукаш, но това може да се окаже фатално.

Адолфо сви към Монте Ургюл — местния парк. Паркът беше затворен за леки коли, но беше пълен с древни бастиони и самотни артилерийски топове. В него се намираше и едно старо английско гробище от войната на Уелингтън срещу французите през 1812 година. Като момче Адолфо си играеше тук често — преди останките да бъдат превърнати от покрити с треволяци развалини в защитен исторически паметник. Много обичаше да си представя, че е кавалерист. Само дето не се бореше против властните французи, а против „Мадридските копелета“, както ги знаеше той. Износителите, които докараха баща му до гроба още съвсем млад. Хората, които изкупуваха рибата с тонове, за да я разнасят с кораби из целия свят, и които подкокоросваха младите рибари да порят водите отвъд Сан Себастиан. Износителите не искаха да си изградят постоянен списък от снабдители. Нито пък ги беше грижа дали нарушават екологичния баланс на региона, или не. Подкупите на съответните служители осигуряваха липсата на грижа и от страна на правителството. Единственото, което искаха те, бе да задоволят новопоявилото се и безпрецедентно търсене на риба, която беше изместила телешкото по софрите на Европа и Северна Америка. Пет години по-късно — през 1975-а — износителите започнаха да закупуват риба от Япония и нещата се оправиха. Крайбрежните води бяха отново в техни ръце. За неговия баща обаче беше твърде късно — той почина след година, а майка им само няколко месеца след него. От този момент останаха само двамата с Норберто.

Плюс Генерала, разбира се.

Адолфо излезе от парка точно след музея „Сан Телмо“ бивш доминикански манастир, след което мина бързо по Кале Окендо. Единствените звуци долитаха откъм брега и от отворените прозорци, през които се чуваше приглушеният говор от включените телевизори.

Апартаментчето на Адолфо се намираше в една сграда на малка странична уличка на още две пресечки на югоизток. Той се изненада, когато откри, че вратата е отключена, и влезе предпазливо. Дали Генерала беше изпратил някого, или беше полицията?

Нито едно от двете. На леглото лежеше брат му.

Норберто затвори книгата, която четеше — „Възгледите на Епиктет за морала“.

— Добър вечер, Долфо — каза Норберто и седна. Старите пружини на леглото започнаха да се оплакват. Свещеникът беше малко по-висок и тежък от брат си. Имаше пясъчнокафява коса и кафяви очи, които гледаха иззад очилата без рамки. Тъй като Норберто не беше постоянно изложен на слънчевите лъчи като брат си, кожата му беше видимо по-бледа и без бръчки.

— Добър вечер, Норберто — поздрави Адолфо. — Каква приятна изненада. — Той метна износената си чанта на малката кухненска маса и си съблече пуловера. Хладният въздух, който влизаше през отворения прозорец, беше приятен.

— Ами, да ти кажа честно — започна брат му, — понеже не съм те виждал от доста време, реших да намина. — Той отправи поглед към цъкащия часовник на барплота в кухнята. Единайсет и половина? Не ти ли е малко късничко?

Адолфо кимна, бръкна в чантата и започна да вади мръсни дрехи.

— В залива имаше инцидент. Една яхта се взриви. Останах да дам показания на полицията.

— Аха — рече Норберто и се изправи. — Чух бумтежа и се зачудих какво ли става. Има ли пострадали?

— За нещастие, да — отвърна Адолфо. — Загинали са няколко души. — Не каза нищо повече. Норберто знаеше за политическата активност на брат си, но нямаше и представа за връзката му с Генерала и групата му. На Адолфо му се щеше да запази нещата в това положение.

— Жертвите от Сан Себастиан ли са? — попита Норберто.

— Не знам — отвърна Адолфо. — Тръгнах си, след като пристигна полицията. Не можех да направя нищо. — Започна да мята влажните дрехи на импровизирания простор, опънат до прозореца. Винаги си носеше дрехи за смяна на лодката, за да може да се преоблича в нещо сухо. Не погледна нито за миг към брат си.