Том Кланси - Баланс на силите

— Трябва да тръгвам.

— Къде?

— Трябва да се видя с едни приятели.

Норберто пристъпи към брат си. Постави ръце върху раменете му и го погледна право в очите. Адолфо си даваше ясна сметка, че лицето му е напълно недостъпно за брат му. Безизразна маска.

— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш? — попита Норберто.

— За кое?

— За… каквото и да било — отвърна Норберто стеснително.

— За каквото и да било ли? Разбира се. Обичам те, Берто.

— Не това имах предвид.

— Знам — рече Адолфо. — Теб също те знам, Норберто. Какво те измъчва? Имаш ли нужда от помощта ми? Искаш да знаеш какво съм правил тази вечер? За това ли е цялата работа?

— Вече ми каза, че си ловил риба — отвърна Норберто. — Има ли причина да не ти вярвам?

— Виж, ти знаеш много добре каква е била експлозията, но въпреки това се преструваш, че не знаеш — каза Адолфо. — Не си дошъл тук, за да бъдеш по-близо до морето, Берто. Дошъл си, за да провериш дали съм си у дома. Добре де. Не бях. Знаеш също така, че тази вечер не съм ловил.

Норберто не каза нищо. Свали ръцете си от раменете на брат си и те се отпуснаха като оловни.

— Винаги си ме гледал като на рентген — каза Адолфо. — Винаги знаеш какво мисля, какво чувствам. Когато бях юноша, често се прибирах след нощ, прекарана с проститутки или в боеве на петли, и се опитвах да те лъжа. Казвах ти, че съм играл на мач или съм бил на кино. Ти обаче винаги ме поглеждаше право в очите и прочиташе истината, макар че никога не казваше нищо.

— Тогава беше момче, Долфо. Това, което правеше, беше част от възмъжаването ти. Сега вече си голям човек…

— Точно така, Норберто — прекъсна го Адолфо. — Вече съм голям човек. Мъж, който няма никакво време за боеве с петли, да не говорим пък за тичане подир жени. Виждаш, братко, че няма за какво да се тревожиш.

Норберто пристъпи към него.

— Сега пак те гледам право в очите. И съм сигурен, че има за какво да се тревожа.

— Това се мои грижи, не твои.

— Въобще не си прав — не се съгласи свещеникът. — Ние сме братя. Болката ни е обща, тайните ни са общи, любовта — също. Винаги е било така. Искам да ми разкажеш, Долфо. Моля те.

— Какво? За делата си ли? За вярата си? За мечтите си?

— За всичко. Седни. Разкажи ми.

— Нямам време — отказа Адолфо.

— Когато става въпрос за душата ти, трябва да намериш време.

Адолфо изгледа брат си продължително.

— Разбирам. А ако имах време, ти като брат ли щеше да ме слушаш, или като свещеник?

— Като Норберто — отвърна кротко свещеникът. — Не мога да разделям себе си от това, което правя.

— Което означава, че ще се превърнеш в будната ми съвест — каза Адолфо.

— Страхувам се, че тази длъжност е може би вакантна — отвърна Норберто.

Адолфо го изгледа — този път още по-дълго. След това се обърна.

— Наистина ли искаш да знаеш какво правих тази вечер?

— Да, искам.

— Тогава ще ти кажа. Ще ти кажа, защото ако се случи нещо, искам да знаеш какво съм направил и защо съм го направил. — Той се обърна и заговори с много нисък глас, да не би съседите да чуят нещо през тънките стени. — Каталунците на яхтата, която потъна — Рамирес и неговата паплач — планираха и извършиха убийството на една американска дипломатка в Мадрид. В джоба си имам записан разговора им за убийството. — Касетата се разхлопа, когато той я потупа през пуловера си. — Тази касета е признание, Норберто. Моят командващ — Генерала — беше напълно прав по отношение на тия мъже. Те бяха лидерите на едно движение, което се опитва да подкопае основите на нацията ни, за да я превземе. Убиха дипломатката, за да са сигурни, че Съединените щати няма да им попречат да завладеят Испания.

— Въобще не се интересувам от политика — каза спокойно Норберто. — Знаеш това.

— А може би трябва — отвърна Адолфо. — Единствената помощ, която въобще стига до хората от твоята енория, е чрез Бог, но това не слага храна върху масите. Не е честно.

— Прав си, не е — съгласи се отецът. — Но „Блажени са бедните духом, защото тяхно е царството небесно“.

— Това важи в твоята професия, но не и в моята — каза гневно Адолфо и понечи да тръгне, но Норберто го сграбчи за ръката.

— Искам да ми кажеш, Адолфо. Ти какъв дял имаш в убийството?

— Какъв дял имам аз ли? — възкликна Адолфо. — Аз го направих! Аз бях този, който хвърли яхтата във въздуха.

Норберто се сви, сякаш го бяха зашлевили.

— Ако тия чудовища бяха останали живи, милиони от нашите хора щяха да страдат — рече Адолфо.

Норберто изписа с пръсти кръст на челото му.