Том Кланси - Баланс на силите

За Хърбърт психическите ресурси, от които имаше нужда, за да се пребори със смъртта, бяха доста относителни. Винаги, когато научаваше за гибелта на някои врагове на страната си — или когато в началото на разузнаваческата му кариера му се беше налагало да участва в някои от тия убийства — успяваше да се справи без никакви проблеми. Животът и сигурността на страната му идваха на първо място пред всички останали съображения. Както самият той беше казвал много пъти: „Делата са мръсни, но съвестта ми е чиста“.

Тази смърт обаче беше различна.

Въпреки че съпругата на Хърбърт — Ивон — беше загинала преди почти шестнайсет години в терористичните бомбардировки над американското посолство в Бейрут, той все още скърбеше за загубата. Все още имаше усещането, че смъртта й е съвсем скорошна. Ресторантите, кината и дори една пейка в парка, където бяха ходили заедно, се бяха превърнали за него в свети места. Всяка нощ той лежеше в леглото си с поглед, вперен в една нейна снимка върху нощното шкафче. Понякога лунната светлина попадаше върху рамкирания портрет, а понякога снимката беше просто тъмен силует. Осветена или тъмна обаче, гледана или просто припомняна по памет, за добро или зло Ивон никога не напускаше леглото му. Нито пък мислите му. Хърбърт отдавна се беше примирил със загубата на краката си в Бейрутската експлозия. Всъщност той беше постигнал нещо много повече. Инвалидната му количка, заедно с всичките си електронни приспособления, вече се беше превърнала в съставна част от тялото му. Той обаче така и не можа да свикне с мисълта за загубата на Ивон.

Ивон беше агент на ЦРУ — невероятно силен враг, предан приятел и най-остроумният човек, когото беше познавал. Беше станала негов живот и любовница. Когато бяха заедно — дори и по служебни задачи — физическите граници на вселената ставаха съвсем малки. Тогава вселената просто се измерваше с очертанията на очите й, с извивката на врата й, с топлината на пръстите на ръцете й и игривостта на пръстите на краката й. Но каква богата и пълна вселена беше! Толкова богата, че все още имаше сутрини, в които той полусънен пъхваше ръка под възглавницата, за да потърси ръката на Ивон. Когато не я намереше, просто стискаше дебелата възглавница в празните си пръсти и кълнеше наум убийците, които му я бяха отнели. Убийците, които се бяха измъкнали безнаказано. На които все още им беше разрешено да се наслаждават на живота си и на любовниците си.

А сега трябваше да тъгува за загубата на Марта Макол. Чувстваше се виновен, понеже една част от него беше доволна, че вече няма да е единственият, който страда. Скръбта е самотно нещо. Но на друго ниво, където се чувстваше по-малко виновен, нямаше никакво желание да възхвалява мъртвите, само защото са мъртви, и нямаше намерение да слуша всички глупости по този повод през следващите дни или седмици. Част от хвалебствията щяха да са си съвсем на място. Но само част.

Марта беше една от основните фигури на Оперативния център от самото започване на дейността му. Независимо от мотивацията си, Марта винаги беше влагала всичко от себе си в работата. На Хърбърт щеше много да му липсва интелектът й, прозренията й, както и оправданата й самоувереност. Когато ставаше въпрос за правителствена дейност, невинаги беше важно дали даден човек има право, или греши. Важното беше, че води, че разгаря страстите. От деня на пристигането си във Вашингтон Марта определено правеше точно това.

Въпреки това през двете години, откакто я познаваше, Хърбърт я възприемаше като нещо, което се изхабява и влошава. Тя често обираше лаврите за работата, свършена от екипа й — доста често срещан грях във Вашингтон, макар и доста рядко явление в Оперативния център. Но пък трябваше да се има предвид и че Марта не беше изцяло отдадена само на Оперативния център. Откакто я беше срещнал за първи път — тогава тя работеше в Държавния департамент, тя винаги беше изцяло отдадена на напредъка на каузата, която, изглежда, беше най-важна за нея: каузата Марта Макол. Поне през последните пет-шест месеца Марта беше хвърлила око на няколко посолски служебни поста и не беше положила никакви усилия да крие, че работата й в Оперативния център не е нищо повече от трамплин.

„От друга страна — мислеше си Хърбърт, — когато патриотизмът не е достатъчно основание да даваш всичко от себе си, амбицията е заместител, с който може да се свърши също толкова работа.“ Докато задачите се изпълняваха, Хърбърт нямаше никакво намерение да бъде сред тези, които започват да замерят с камъни.