Том Кланси - Баланс на силите

Само след секунда дойдоха и адвокатът на Оперативния център Лоуъл Кофи II и вторият заместник-секретар на Държавния департамент Керъл Ланинг. Слабата побеляла шейсет и четири годишна Ланинг беше много близка приятелка и учителка на Марта. Официално обаче не това беше причината, поради която тя сега беше тук. Худ я беше поканил да дойде в Оперативния център, защото извън границите на страната беше застреляна една американска „туристка“ и това беше проблем на нейния отдел по сигурността и консултантска работа към Държавния департамент — групичката от кол и въже, която се занимаваше с всичко: от подправяне на паспорти до американци, попаднали в някой чуждестранен затвор. Работата на Ланинг и екипа й беше да служат като връзка с чуждите полицейски управления при разследването на нападения над американски граждани. Също като Худ, и Ланинг беше с благ нрав и оптимистично настроена по природа. Сега очите й бяха зачервени, а тънките й правилни устни бяха свити в странно необичайна гримаса.

Последен пристигна Майк Роджърс. Прекрачи прага бързо, с широко отворени очи и някак стегнат гръден кош. Както винаги униформата му беше безупречно изгладена, а обувките — излъскани до блясък.

„Господ Бог да благослови генерала“ — помисли си Хърбърт. Поне външно Роджърс беше единственият, който, изглежда, се бореше вътрешно. Хърбърт се зарадва, когато видя, че Роджърс си е възвърнал част от твърдостта, която беше загубил в Ливан. На всички останали щеше да им се наложи да се позовават на нея, ако смятаха да продължат работата си тук и да помогнат на Даръл Маккаски и Ейдийн Марли в Испания.

Худ се върна при бюрото си и седна. Всички останали, освен Роджърс, заеха местата си. Генералът скръсти ръце, изправи рамене и застана зад стола на Керъл Ланинг.

— Както вече знаете — започна Худ, — Марта Макол е била убита в Мадрид към шест часа вечерта местно време.

Худ беше свел поглед към бюрото си. Хърбърт разбираше защо. Зрителният контакт щеше да го срине. А той трябваше да се справи със ситуацията.

— Нападението е било извършено, докато Марта и Ейдийн Марли са стояли до кабинката на часовоя пред Паласио де лас Кортес в Мадрид — продължи Худ. — Единственият стрелец е направил няколко изстрела от улицата, след което е избягал със специално чакаща го кола. Марта е починала на място. Ейдийн не е пострадала. Даръл се е срещнал с нея в двореца. Прибрали са се в хотела си с полицейски ескорт.

Худ преглътна и спря.

— Полицейският ескорт се е състоял от грижливо подбрани оперативни служители, прикрепени към Интерпол — продължи вместо него Хърбърт. — Което ще рече, че Интерпол ще продължи да ги наблюдава, докато останат на територията на Испания. Небрежността на охраната на двореца ни накара да се зачудим дали някои от нея не са били замесени в заговора — и затова се обърнахме към приятелите на Даръл от Интерпол за охраната на нашите служители, за да не разчитаме на назначени от правителството полицаи. За екипа от Интерпол разполагаме с много биографични данни още от времето, когато агент Мария Корнеха работеше с Даръл тук — във Вашингтон — добави Хърбърт. — Имаме доста голямо доверие на начина, по който отсега нататък ще се грижат за Даръл и Ейдийн.

— Благодаря, Боб — каза Худ. Очите му бяха влажни. — Тялото на Марта в момента пътува за посолството. Ще бъде докарано дотук със самолет колкото е възможно по-скоро. Опелото е в баптистката евангелистка църква в Арлингтън в сряда в десет сутринта.

Керъл Ланинг стисна очи. Хърбърт сведе поглед към ръцете си и понечи да каже нещо, но Худ го изпревари.

— Госпожо Ланинг, да ви налея малко вода?

Тя отвори очи.

— Не, благодаря. Ще се оправя. Да продължим.

Гласът и беше необичайно остър. Хърбърт хвърли бърз поглед към нея. Устните й вече бяха здраво стиснати, очите — присвити. Керъл Ланинг нямаше нужда от вода. Беше жадна за отмъщение. Хърбърт знаеше точно как се чувства тя в момента. След бомбардировката над посолството в Бейрут той изобщо нямаше да се замисли да опустоши целия град, само за да залови убийците на жена си.

Худ погледна часовника си и каза:

— Даръл ще позвъни след пет минути. — Обърна се към Плъмър и попита: — Какво ще правим с мисията, Рон? Ейдийн има ли достатъчно опит да продължи?

Плъмър беше нисък, с оредяваща кестенява коса и големи очи. На римския му нос бяха кацнали очила с плътни черни рамки. Беше с тъмносив костюм, който се нуждаеше спешно от химическо чистене, а на краката си носеше смачкани черни обувки. Чорапите му се бяха свлекли и набръчкали около глезените. Хърбърт не беше имал кой знае какво вземане-даване с него — Плъмър бе разузнавателен аналитик за западна Европа от ЦРУ. Плъмър обаче сигурно беше добър — никой, който обръщаше толкова малко внимание на външния си вид, нямаше да бъде тук, ако нямаше изключителен талант за работата си. Освен това Хърбърт беше хвърлил едно око на психологическата професиограма, която Лиз Гордън беше направила на Плъмър, преди да го наемат. Както Хърбърт, така и Плъмър ненавиждаха от дън душа шефа на Плъмър в ЦРУ. За Хърбърт това беше съвсем достатъчна препоръка.