Том Кланси - Баланс на силите

Циничното му отношение обаче се изчерпа бързо, когато прекрачи прага на малкия, облицован с дървена ламперия кабинет на Худ. Пол винаги оказваше такова влияние върху всички. Той вярваше в добротата на човечеството, а това му убеждение, както и благият му нрав, можеха да бъдат много заразни.

Худ тъкмо си допълваше чашата с чешмяна вода от една гарафа на бюрото си. След това стана и се отправи към вратата. Хърбърт беше пристигнал първи и Худ го поздрави с тържествено ръкостискане. Устните му бяха здраво стиснати, в тъмните му очи липсваха обичайният дух и живост. Едно беше да получиш лоши вести за някой оперативен служител, тръгнал на акция под прикритие. Подобни новини бяха статистическа неизбежност и човек винаги беше под напрежението за възможността от подобна загуба. Винаги когато частният телефон или факс иззвъняваха, човек някак очакваше да получи кодирано комюнике, съдържащо някоя спираща дъха фраза от рода на: „Фондовата борса падна с един“ или „Загубена е кредитна карта — отменяне на сметката“.

Но да чуеш за смъртта на член от екипа, тръгнал на съвсем мирна дипломатическа мисия в приятелски настроена страна в мирно време — това вече беше нещо друго. Беше доста обезпокоително, независимо какво си си мислел за въпросния човек.

Худ седна на ръба на бюрото си и скръсти ръце.

— Какви са последните новини от Испания?

— Прочете ли съобщението ми по електронната поща за експлозията при Сан Себастиан на север?

Худ кимна.

— Това е последното, с което разполагам — отвърна Хърбърт. — Местната полиция продължава да измъква от залива части от тела и парчета от яхтата и се опитва да идентифицира жертвите. Никой не е поел отговорността за нападението. Продължаваме да следим държавните и частните излъчвания в случай, че папараците имат някаква допълнителна информация.

— Ти съобщи, че яхтата е била взривена някъде по средата — каза Худ.

— Така твърдят свидетелите, които са видели всичко от брега — отговори Хърбърт. — Официално съобщение още няма.

— И по всяка вероятност няма и да има — каза Хърбърт. — Испания не обича да изкарва на бял свят вътрешните си работи. Това, че експлозията е била по средата на яхтата, означава ли нещо?

Хърбърт кимна.

— Взривът не е бил поставен в близост до двигателите, което почти стопроцентово означава, че става въпрос за саботаж. Времето, по което е настъпил взривът, може би също е важно. Експлозията е станала много скоро, след като Марта е била застреляна.

— Значи двете събития може би имат връзка — каза Худ.

— Разследваме в тази посока — отвърна Хърбърт.

— И откъде сте започнали?

Хърбърт беше по-настоятелен от обикновено, но това не беше изненада за никого. Беше станал такъв след събитията в Бейрут. Освен че искаше убийците да бъдат откривани и наказвани, това за него беше и важен начин да поддържа ума си буден. Единствената друга възможност беше да спре, да скърби и да трябва да се справя с чувството за вина.

— Нападението на Марта не прилича на начина на действие на групата „Хоумленд и Фрийдъм“ — обясни Хърбърт. — През февруари 1997-а те убиха един съдия от испанския Върховен съд — Жустис Емперадор. Застреляха го право в главата пред входа на сградата му.

— Това каква връзка може да има със смъртта на Марта?

— Съдията Емперадор е работил по дела, свързани с трудовото право — обясни Хърбърт. — Не е имал нищо общо с терористичните или политическите активисти.

— Нищо не разбирам.

Хърбърт скръсти ръце в скута си и обясни търпеливо:

— В Испания, както и в много други страни, съдиите, които се занимават с дела, свързани с терористични актове, получават бодигардове. Ама истински бодигардове, а не за камуфлаж. Поради което „Хоумленд и Фрийдъм“ обикновено се свързва с приятели и съдружници, за да каже нещо на управниците. Действат по този модел при доста убийства още от 1995 година насам, когато се опитаха да убият краля Хуан Карлос, престолонаследника Фелипе и министър-председателя Азнар. Провалът на тази операция имаше доста охлаждащ ефект.

— Никакви директни нападения повече — каза Худ.

— Точно така. Както и никакви важни фигури за мишени. Само атаки върху второстепенни, за да се раздрънка поддържащата структура.

Докато Хърбърт говореше, пристигнаха още двама — Лиз Гордън и служителката по печата Ан Ферис. Хърбърт видя как погледът на Ан улавя за миг погледа на Худ. По служебните коридори на Оперативния център се носеше слухът, че младата разведена жена е доста поувлечена по шефа си. Тъй като обаче Худ беше потаен — талант, който беше придобил като кмет на Лос Анджелис — никой не беше съвсем сигурен какво всъщност изпитва той към Ан. Знаеше се обаче, че дългите часове, които прекарваше в Оперативния център, са създали доста голямо напрежение в отношенията с жена му Шарън. А и Ан беше доста привлекателна и усърдна.