Том Кланси - Баланс на силите

Маккаски и Ейдийн седнаха на леглото и сложиха „яйцето“ — така го бяха кръстили — помежду си.

— Депутатът Серадор мисли, че не можем да направим кой знае какво, без да имаме сътрудничеството на хората тук — каза Маккаски.

— Така си е — каза Ейдийн горчиво.

— Може пък да успеем да го изненадаме.

— А може да се наложи да го изненадаме — каза Ейдийн.

— Права си — съгласи се Маккаски. — Имаш ли да кажеш още нещо, преди да се обадя на шефа?

Ейдийн поклати глава, макар че реакцията й не беше съвсем искрена. Имаше много неща, които искаше да каже. Едно от нещата, на които я бяха научили преживяванията й в Мексико, беше да разпознава когато нещо не е наред. А тук нещо наистина не беше наред. Онова, което беше натиснало стартиращия й бутон в кабинета на депутата, не беше единствено последица от смъртта на Марта. По-скоро беше бързото отдръпване на Серадор от желанието за сътрудничество до степен, която беше почти равносилна на създаване на пречки. Ако смъртта на Марта бе убийство — а дълбоко в себе си Ейдийн беше убедена, че това е така — дали Серадор не се страхуваше, че той е следващата мишена? Ако бе така, защо не си беше поръчал допълнителна охрана? Защо коридорите, които водеха до неговия кабинет, бяха така празни? И защо предположи — и то толкова категорично, — че информацията ще стигне до извършителя на убийството? Откъде можеше да е толкова сигурен, че ще има изтичане на информация?

Маккаски стана и се отправи към телефона, който беше извън обсега на действие на пулсиращото устройство. Заслушана в тихото бръмчене на „яйцето“, Ейдийн погледна далечните светофари през прозореца на дванайсетия етаж. Духът й беше твърде изтощен, а емоциите — прекалено пресни, за да се занимава с този въпрос сега. Обаче беше сигурна в едно. Може правилата, по които играеха испанските лидери, да бяха такива, но те бяха нарушили три от нейните правила. Първо, човек не стреля по хора, които са дошли да му помогнат. Второ, ако целта на подобна стрелба е да ти се помогне по някакъв начин, то тогава нарушаваш правило номер три: американците — и особено една американка — отвръщат на огъня с огън.

Корпусът на малката рибарска лодка беше съвсем прясно боядисан. Миризмата на боя проникваше в тесния, едва осветен трюм и надвиваше дори острия вкус на свитата на ръка цигара на Адолфо Алказар, както и силната, отчетлива, с привкус на влажен каучук миризма на гумираните дрехи, които висяха на една кука зад затворената врата. Боядисването беше лукс, който рибарят всъщност не можеше да си позволи, но който се беше оказал наложителен. Можеше да се появят и други задачи и той не можеше да си позволи да излезе на сух док, за да подменя изгнилите дъски. Когато се беше съгласил да работи за Генерала, Адолфо знаеше, че старата лодка трябва да издържи толкова дълго, колкото е необходимо за въпросното начинание. И че ако се случи нещо непредвидено, ще може да задържи нещата под контрол за известно време. Човек не може да осуети завземане на властта и да организира контрареволюция за една нощ — или пък с един-единствен удар. Дори и ударът да е голям, какъвто обещаваше да бъде този.

„Макар че Генерала ще се опита“ — мислеше си Адолфо с дълбоко и искрено възхищение. Ако имаше някой, който да може да постигне подобно нещо — светкавичен преврат срещу едно от най-силните правителства в света, — то това беше Генерала.

Чу се щракване. Ниският мускулест мъж престана да се взира в празното пространство, сведе поглед към записващия касетофон върху дървената маса до себе си, остави цигарата си в един ръждясал метален пепелник и седна в дървения сгъваем стол. Натисна копчето за стартиране на записаното и си сложи слушалките, за да се увери, че дистанционното е уловило сигналите. Техническият съветник от Памплона, който работеше за Генерала, мъжът, който го беше снабдил с оборудването, беше казал, че то е изключително прецизно. И че ако бъдело правилно нагласено, щяло да запише гласовете независимо от грохота на океана и рева на мотора на рибарската лодка.

Беше се оказал прав.

След около минута мълчание Адолфо Алказар чу как един глас с металическо звучене, но инак съвсем ясен казва: „Работата е свършена“. Гласът беше последван от нещо, което приличаше на пропукване.

Не, даде си сметка Адолфо, когато се вслуша по-внимателно. Шумът не беше статичен. Бяха ръкопляскания. Мъжете на яхтата ръкопляскаха на нещо или на някого.