Том Кланси - Дъга Шест

— По дяволите — изръмжа Дан Мъри зад бюрото си. — То наистина започвало оттук.

— Така изглежда — каза Чък Бейкър, помощник-директорът на криминалния отдел.

— Поеми го, Чък.

— Ясно, Дан. Тази яма ще излезе доста дълбока.

Тридесет минути по-късно двама агенти на ФБР се появиха в офиса на чартърната компания на летище „Титърбъро“, Ню Джързи. Скоро им беше потвърдено, че самолетът е бил нает от някой си Джоузеф Серов, който е заплатил за чартъра с валиден чек, изтеглен от сметка в Ситибанк, на негово име. Не, нямали снимка на клиента. Полетният екипаж се оказа на друго място, на друг полет, но веднага, щом се върнели, щели да съдействат на ФБР, разбира се.

Оттам агентите, с няколко фотокопирани документа, прескочиха до банковия клон, където Серов бе държал сметката си, и там разбраха, че никой от персонала не се е срещал лично с лицето. Адресът му, както се оказа, беше същата проклета пощенска кутия, където се беше задънило проучването на кредитните му карти.

По това време ФБР вече разполагаше с копие от паспортната снимка на Серов — но тези снимки често се оказваха безполезни за целите на идентифицирането и бяха предназначени по-скоро, помисли си директор Мъри, за разпознаване на труп след самолетна катастрофа, отколкото да улеснят издирването на жив човек.

Но папката по делото набъбваше и за първи път Мъри се почувства оптимист. Данните за Серов се трупаха и рано или късно те щяха да разберат къде се е подхлъзнал — колкото и трениран офицер на КГБ да е бил, — защото всеки го прави, а появиш ли се веднъж на екрана на колективния локатор на ФБР, девет хиляди обучени следователи започват да търсят и не престават да търсят, докато не им се каже да спрат. Снимка, банкова сметка, записи на кредитни карти… следващата стъпка щеше да бъде да разберат как парите са се озовали в банковата му сметка. Трябваше да има някакъв негов работодател или спонсор и това лице или организация щеше да даде допълнителна информация. Сега всичко беше само въпрос на време и Мъри смяташе, че разполагат с достатъчно време, за да спипат тази отрепка. Нямаше да им е за първи път да напъхат в торбата добре обучен шпионин. Това беше най-измъкващият се дивеч и по тази причина толкова по-голямо беше удоволствието да окачиш главата на такъв трофей над камината. Тероризъм и трафик на наркотици. Щеше да се получи много сочно дело за всеки прокурор на САЩ.

— Здрасти — каза Попов.

— Здрасти — отвърна мъжът. — Ти май не си тукашен.

— Дмитрий Попов — представи се руснакът и протегна ръка.

— Фостър Хъникът — отвърна американецът и я пое. — Какво правиш тук?

Попов се усмихна.

— Тук точно не правя абсолютно нищо, макар че всъщност се уча да яздя. Работя пряко за доктор Брайтлинг.

— За шефа?!

— Да, точно така. А ти?

— Аз съм ловец и пазач — отвърна мъжът от Монтана.

— Добре, и предполагам, че не си веганец?

Хъникът реши, че шегата е добра.

— Не съвсем. Обичам мръвки като всеки свестен мъж. Но предпочитан еленско пред тази мистериозна мръвка тук — продължи той, поглеждайки с известно отвращение в чинията си.

— Еленско ли?

— Уапити, най-големият елен в тази страна. Един добър екземпляр има може би двеста, двеста и петдесет кила месо. Рекът му също си го бива.

— Рекът ли?

— Рогата на главата му. По мечешкото месо също си падам.

— Това би ядосало много народ тука — отбеляза доктор Килгор, който нагъваше италианската си салата с тестено.

— Виж, човече, ловът е първата форма на разговор. Ако никой не се грижи за тия твари, няма да има нищо за лов. Нали знаеш, като Теди Рузвелт и Националния парк Йелоустоун. Ако искаш да разбираш дивеча, имам предвид наистина да го разбираш, трябва да си ловец.

— Тук няма спор — отвърна епидемиологът.

— Може да не съм от тия, дето гушкат зайчета. Може да убивам дивеч, но по дяволите, аз ям това, което убивам. А не убивам ей така, само за да видя как умират… е — добави той — всеки случай не и диви животни. Но иначе е фрашкано с невежи задници, които с удоволствие бих гръмнал.

— Затова сме тук, нали? — попита Маклийн с усмивка.

— Да бе. Твърде много хора прецакват готиното място с електрически четки за зъби, коли и скапаните си гадни къщи.

— Аз вкарах Фостър в Проекта — поясни Марк Уотърхауз. Той познаваше Маклийн от години.

— Въведен ли си напълно? — попита Килгор.

— Да, проблеми от моя страна няма. Знаете ли, винаги съм се чудил какво ли ще е да си като Джим Бриджър или Джедъдая Смит. Може би сега ще го разбера, само след няколко години.