Том Кланси - Дъга Шест

— Добрутро, Дмитрий — поздрави го снажният ловджия.

Попов трябваше да преглътне, преди да отговори:

— Добро утро, Фостър.

— Какво мислиш за ездата снощи?

— Англичанинът, който спечели златният медал, беше великолепен. Конят му също, разбира се.

— Добри ги избират — отбеляза Хъникът. — Значи ти си шпионин, а?

— Офицер от разузнаването. Да, това беше работата ми в Съветския съюз.

— Работил си с терористи, каза ми Килгор.

— И това е истина. Получавах задачи и разбира се, трябваше да ги изпълнявам.

— По това от моя страна нямаш проблем, Дмитрий. От таз пасмина никой не е закачал мен или някой мой познат. По дяволите, та аз съм бачкал в Либия, за „Ройъл Дъч Шел“. Намерихме едно хубаво петролно поленце, а и либийците, с които бачках, бяха свестни хора. — Също като Попов, Хъникът беше натрупал на таблата си пържени яйца и бекон. Имаше нужда от много храна, за да поддържа мерките си. — Е, и какво мислиш за Канзас?

— Като в Русия в много отношения — широките хоризонти, просторните ферми — макар че вашите са много по-ефикасни. Толкова малко хора гледат толкова много жито.

— Да, разчитаме на това, за да си осигурим хляба — съгласи се Хъникът, сбърчил вежди. — Имаме достатъчно земя, за да гледаме много, и цялото оборудване, което ни трябва. Аз може би ще се заема с тези работи.

— О?

— Да, ами! Всички ще получат по някаква работа в Проекта. Логично е, всички ще трябва да дръпнем яко отначало, все едно, но аз всъщност гледам малко по-надалеч, да получа малко бизони. Даже съм си купил истинска пушка за бизони.

— Какво имаш предвид?

— Има една компания в Монтана, „Шилох Армс“, правят дубликати на истински стари пушки за бизони. Купих си една преди месец — „Шарп“, калибър .40–90 — стреля като звяр — докладва ловджията.

— Някои от хората тук няма да одобрят — каза Попов, мислейки за вегетарианците, очевидно най-крайните друидски елементи.

— Да бе, тез хора, ако смятат, че могат да я карат в хармония с природата без оръжие, по-добре да вземат да прочетат Луис и Кларк. Една мечка гризли не ти разбира много от тия работи с приятелите на природата. Тя знае само какво може да убие и да изяде, и какво не. Понякога просто трябва да й напомниш какво не може. Същото е и с вълците.

— О, я хайде, Фостър — каза Килгор, докато сядаше да се присъедини към двамата си приятели. — Няма нито един потвърден случай вълци да са убили човек в Америка.

Хъникът реши, че това е изключително тъпо.

— О? Виж с’а, малко трудно е да се ядосваш за нещо, ако един вълк те изсере през задника си. Мъртвите не разказват, докторе. Как е в Русия, Дмитрий? Как са вълците там?

— Селяните ги мразят, винаги са ги мразили, но държавните ловци ги преследват с хеликоптери и автомати. А това не е спортменско, както казвате вие, нали?

— Не съвсем — съгласи се Хъникът. — Към дивеча трябва да се отнасяш с уважение. Това е тяхна земя, не е твоя, и трябва да играеш според правилата. Така научаваме за тях — как живеят, как мислят. Затова тук имаме правилата „Буун и Крокет“ за лова на едра плячка. Затова излизам на лов на гърба на коня и ги застрелвам от гърба на коня. С дивеча трябва да играеш честно. Но не и с хората, разбира се — добави той и намигна.

— Нашите вегански приятели не разбират нищо от лов — каза тъжно Килгор. — Предполагам си въобразяват, че могат да ядат трева и само да снимат животинските видове.

— Пълни говна — заяви Хъникът. — Смъртта е част от процеса на живота и ние сме най-големите хищници, и тварите навън знаят това. Освен това с нищо не можеш да сравниш вкуса на еленско, печено на открит огън, момчета. От тоз вкус никога няма да се откажа, и проклет да съм, ако се предам някога. Ако ония екстремисти искат да ядат миша храна, чудесно, но някой да казва на мен, че не мога да ям месо, е, имаше едно ченге по дивеча и рибата, дето се опита да ми каже кога мога да излизам на лов и кога не мога. — Хъникът се усмихна жестоко. — Повече няма да дразни никого. По дяволите, знам аз как стоят нещата в живота.

„И затова си убил един полицай? — помисли си Попов, но не го изрече. — Некултурен варварин.“ Друид с оръжие, това сигурно беше най-опасната порода. Той привърши закуската си и излезе навън. Останалите скоро го последваха и Хъникът си извади пура от седлото, което носеше на гърба си, и я запали, докато се приближаваха до хамъра на Килгор.

— Трябва ли непременно да пушиш в колата? — оплака се докторът веднага.

— Ще я държа извън шибания прозорец, Джон. Боже мой, и ти ли си от ония второразредни нацисти на тема пушене? — възкликна ловджията.