Том Кланси - Дъга Шест

Но после се подчини на обстоятелствата и наистина отвори прозореца, за да държи пурата навън, докато приближаваха с джипа към конюшнята. Не беше дълго. Попов оседла дружелюбната Бътърмилк, нахрани я с ябълката от столовата, яхна кобилката и огледа зеленикаво-кехлибареното море, обкръжаващо комплекса. Хъникът излезе на кон, който Дмитрий не беше виждал досега — и реши, че е собственост на самия ловец. А като го погледна отблизо…

— Това револвер ли е? — попита Попов.

— Това е М-1873 армейски револвер „Колт“ — отвърна Фостър, изваждайки оръжието от също така автентичния кобур „Трипърсънс“. — Патлакът, който завладя Запада. Дмитрий, аз никога не яздя без приятел — каза той със самодоволна усмивка.

— Четирийсет и пет? — попита руснакът. Беше ги виждал по филми, но никога на живо.

— Не, този е .44–40. Калибър четирийсет и четири десети от инча, с четиридесет гилзи с черен барут. Преди сто години се използвали един и същи заряд и за пистолета, и за пушката. Така ти излиза по-евтино — обясни той. — А куршумът му убива почти всичко, което поискаш. Е, може би не бизон — отстъпи той, — но за елена е адски сигурно…

— Или човек?

— Бас държа. Това просто е може би най-смъртоносният патрон, правен някога, Дмитрий. — Хъникът прибра револвера в кожения кобур. — Виж, този кобур всъщност не е съвсем автентичен. Наречен е „Трипърсънс“, на името на Били Трипърсънс, мисля. Бил е американски шериф, в старо време, освен това е бил туземен американец и много държал на закона, така се разправя в историята. Както и да е, той изобретил кобура в края на миналия век. По-лесно е да се изважда бързо патлакът от него, виж. — Фостър показа. Попов беше дълбоко впечатлен, че го вижда на живо след толкова много филми. Американецът дори носеше шапка с широка периферия, като в уестърните. Попов усети, че изпитва симпатия към този мъж, въпреки бомбастичното му държане.

— Хайде, Джеремая — подвикна Хъникът, когато другите двама излязоха, след което ги поведе навън.

— Това твой кон ли е? — попита Попов.

— О, да, купих го от неперсе, едно индианско племе. Осемгодишен е, тъкмо ми е по мярка. — Фостър се усмихна, докато излизаха през портата. „Човек в пълна хармония със себе си“ — помисли си Попов.

Маршрутите им за езда бяха започнали малко да се повтарят. Земята наоколо беше твърде равна и еднообразна, но простото удоволствие от разходката си беше неизменно. Четиримата мъже поеха на север, минаха бавно през града на прерийните кучета, после се приближиха до междущатската магистрала.

— Къде е най-близкият град? — попита Попов.

— Натам — посочи Килгор, — на около осем километра. Трудно може да се нарече град.

— Има ли летище?

— Малко, само за частни самолети — отвърна докторът. — Ако продължиш на изток още 32 километра, има друг град с редовно летище, откъдето можеш да стигнеш до Канзас Сити, а оттам вече можеш да летиш навсякъде.

— Но ние ще използваме само нашите писти, нали?

— Аха — потвърди Килгор. — Новите самолети могат да прескочат оттук чак до Йоханесбург.

— Сериозно? — попита Хъникът. — Искаш да кажеш, че можем да ходим на лов в Африка, ако поискаме?

— Да, Фостър, но да стреляш по слон от гърба на коня ще ти е малко трудно — засмя се епидемиологът.

— Е, не ми трябва слонова кост — отвърна ловецът също със смях. — Имах предвид лъвове и леопарди, Джон.

— Африканците обичат да ядат лъвски гениталии. Нали разбирате, лъвовете са може би най-мъжествените от всички животни — каза Килгор.

— В какъв смисъл?

— Преди време един екип за научнопопулярни филми за живота в джунглата наблюдавал два самеца, обслужващи една самка в оплодителния й период. Те се редували през десет минути, в продължение на денонощие и половина. Така че всеки отделен мъжкар го е правил по три пъти на час в продължение на тридесет и шест часа. По-добре дори от мен. — Последва нов смях от страна на цялата мъжка компания. — Както и да е, някои африкански племена все още вярват, че когато изядеш част от тялото на нещо, което си убил, наследяваш атрибута на тази част. Така че те обичат да си похапват лъвски ташаци.

— И върши ли работа? — попита Маклийн.

На Килгор това му хареса.

— Ако вършеше, изобщо нямаше да останат мъжки лъвове на този свят, Кърк.

— Тук си много прав, Джон! — Всички пак се разсмяха.

Попов не беше особено развеселен от тази дискусия, за разлика от спътниците си. За разлика от тях, той поглеждаше към магистралата и забеляза един автобус „Грейхаунд“, който преминаваше със скорост от около 115 километра — но после забави и спря до някаква странна квадратна постройка.