Том Кланси - Дъга Шест

— Мислиш ли, че всичко това произлиза от Америка? — попита Кларк.

— Като начало, да. Най-големите фармацевтични предприятия в света се намират там и тук, в Британия. Мога да накарам моите колеги да започнат да проверяват разните „Дистилърс“, „Лимитид“ и други от сорта. Очаквам вашата АКЛ 44 44 Администрация за контрол на лекарствата — американска агенция за лекарствен контрол. — Б. пр. да се опита да направи същото.

— Ще се обадя на ФБР — заяви веднага Кларк. — И така, Бил, какво всъщност знаем?

— Ще приемем, че Грейди и О’Нийл са ни казали истината за този тип Серов. Имаме един бивш — най-вероятно бивш — офицер от КГБ, който е инспирирал нападението в Херефорд. По същество той ги е наел, като наемни войници, срещу заплащане в брой и в наркотик. След като нападението се провали, той просто е конфискувал парите за собствени цели, и по този въпрос допускам, че ги е задържал за себе си. Руснаците не биха разполагали с такива частни средства — е, допускам, че биха могли да имат, в средите на руската мафия, всички онези бивши момчета на КГБ, които сега преоткриват свободното предприемачество, но не виждам никаква причина да организират нападение срещу нас. Ние тук в ДЪГА не представляваме заплаха за тях, нали?

— Не — съгласи се Кларк.

— Следователно имаме голямо количество дрога и шест милиона американски долара, доставени от един руснак. Засега заключавам, че операцията е организирана в Америка, заради дрогата и парите.

— Защо?

— Не мога да го обоснова, Джон. Може би просто нюхът ми го подсказва.

— А как се е добрал до Ирландия?

— Това не знаем. Трябва да е долетял до Дъблин… да, знам, с такова голямо количество дрога не е било никак разумно да го прави. Трябва да попитаме нашите приятели за това.

— Кажи на ченгетата, че е много важно. Можем да се доберем до номер на полет и оттам — до изходната точка.

— Точно. — Тоуни си записа.

— Какво друго ни липсва?

— Ще накарам моите колеги от „Шестицата“ да проверят имената на служители на КГБ, за които е известно, че са работили с терористични групи. Разполагаме с грубо физическо описание, което ще ни помогне. Но смятам, че надеждата ни се крие в дрогата.

Кларк кимна.

— Окей, ще се обадя в Бюрото за това.

— Пет килограма, а?

— Точно така, Дан, и чист, медицинско качество. Това е истински волски дрисък от кока, човече, и трябва да е оставил бяло петно в нечий склад.

— Ще се обадя на АКЛ и ще ги накараме бързо да проверят — обеща директорът на ФБР. — Нещо да се развива откъм теб?

— Лека-полека, Дан — увери го Джон. — Засега действаме по допускането, че операцията е започнала в Америка. — Той продължи да обяснява на Мъри защо е така.

— Този руснак, Серов, казваш, бивш КГБ, бивш посредник между тях и терористите. Такива като него не бяха много и ние разполагаме с известна информация по тази специалност.

— Бил е задействал тяхната „Шестица“ по същото, а аз вече се разрових със съгласието на Ед Фоли. Говорих и със Сергей Головко.

— Смяташ ли, че наистина ще има полза?

— Най-лошото, което мога да кажа, е „не“, Дан, но това е всичко, което имаме засега — подчерта ДЪГА Шест.

— Наистина — отстъпи Дан. — Нещо друго, с което мога да помогна от моя страна?

— Ако ми хрумне нещо, ще ти се обадя веднага.

— Окей, Джон. Гледаш ли Олимпиадата?

— Да, всъщност имам свой отбор там.

— Охо?

— Да, Динг Чавес с още няколко души. Австралийците ни поканиха да наблюдаваме дейността им по охраната. Той казва, че са много добри.

— Безплатна екскурзия до Олимпиадата! Сигурно е голям кеф — отбеляза директорът на ФБР.

— Предполагам, Дан. Все едно, обади се веднага, щом намерите нещо, нали?

— Разбира се, Джон. До скоро, момко.

— Бай, Дан.

Кларк остави секретния телефон и се отпусна в стола си, чудейки се какво би могъл да е пропуснал. Проверяваше всичко, за което можеше да се сети, всеки развързан край, надявайки се, че някъде някой може да се натъкне на поредното привидно незначително фактче, което да доведе до друго. Никога досега не беше си давал сметка колко трудно е да си ченге, разследващо голямо престъпление. Цветът на проклетата кола, в която са се возили престъпниците, беше или можеше да се окаже важен, и трябва да се сетиш да зададеш и този въпрос също. Но това беше нещо, за което не беше се обучавал и сега трябваше да се довери на ченгетата, че ще си свършат работата добре.

И те го правеха. В Лондон полицията доведе Тимъти О’Нийл в обичайната стая за разпит. Предложиха му чай и той прие.