Том Кланси - Дъга Шест

Попов сви рамене.

— Сигурно. Той така и не ми каза защо иска да се свършат тези неща, но разбирам, че е било, за да помогне на приятеля си Хенриксен да получи консултативния договор за Олимпиадата в Сидни, която сега следя по телевизията.

— Точно така — потвърди Килгор. — Това беше много важно за нас. „Погледай я — помисли си епидемиологът. — Бездруго ще е последната.“

— Но защо?

Те се поколебаха пред прекия отговор и се спогледаха. После Килгор заговори:

— Дмитрий, какво мислиш за околната среда?

— В какъв смисъл? Тук, на открито? Красиво е. Вие ме научихте на много с тези утринни разходки с конете, приятели — отговори руснакът, подбирайки внимателно думите си. — Небето и въздухът, и тези красиви нивя с трева и жито. Никога досега не си бях давал сметка колко красив може да бъде светът. Предполагам е затова, защото съм отраснал в Москва. — Който между другото беше отвратително мръсен град, но те не знаеха това.

— Мдаа, е, не навсякъде е така.

— Знам това, Джон. В Русия… е, там държавата изобщо не се грижеше за природата, както вие, американците. Те почти избиха целия живот в Каспийско море — откъдето идва черният хайвер — с химическо отравяне. А има един район, малко източно от Урал, който първоначалните ни ядрени опити превърнаха в пустош. Не съм бил там, но съм чувал. Знаците по магистралата там указват да караш много бързо, за да преминеш колкото може по-бързо през опасната радиационна зона.

— Да, ако не внимаваме, можем просто да унищожим цялата планета — отбеляза Маклийн.

— Това би било престъпление, като на хитлеристите — отвърна Попов.

— Какво ти е отношението към убиването на хора, Дмитрий? — попита Килгор.

— Зависи кои са те. Има много хора, които заслужават да умрат по една или друга причина. Но западната култура поддържа странния възглед, че отнемането на живот едва ли не винаги е грешно — вие, американците, не искате дори да убивате престъпниците си, убийци и други подобни. Това го намирам за много странно.

— А какво ще кажеш за престъплението срещу Природата? — каза Килгор, загледан в далечината.

— Не разбрах.

— Ами, неща, които унищожават цялата планета, избиването на цели животински видове, замърсяването на сушата и морето. Какво би казал за това?

— Кърк, това също е варварски акт и той би трябвало да се наказва сурово. Но как идентифицирате престъпниците? Дали е индустриалецът, който нарежда и печели от това? Или работникът, който си получава заплатата и прави каквото му се каже?

— Какво бяха казали в Нюрнберг? — попита Килгор.

— Съдът за военни престъпления, имаш предвид? Там беше решено, че изпълнението на заповеди не е оправдание. — Не беше възгледът, към който го бяха приучили да се придържа в Академията на КГБ. Там им повтаряха, че „Държавата винаги е права“.

— Точно така — съгласи се епидемиологът. — Но знаеш ли, никой не осъди Хари Труман затова, че бомбардира Хирошима.

„Защото той спечели, глупак такъв“ — помисли си Попов, но го премълча.

— Питаш ме дали това е било престъпление? Не, не е било, защото то сложи край на по-голямо престъпление, и жертването на онези хора беше необходимо, за да се спаси мирът.

— Какво ще кажеш за спасяването на планетата?

— Не разбирам.

— Ако планетата умира, какво би трябвало да се направи… какво би било редното да се направи, за да се спаси?

Тази дискусия съдържаше всичката идеологическа и философска чистота на дискусия в час по марксическа диалектика в Московския държавен университет — и бе също толкова приложима към реалния свят. Да се унищожи цялата планета? Това просто е невъзможно. Една глобална ядрена война, да, може би това би имало такъв ефект, но това повече не беше възможно. Светът се беше променил и тъкмо Америка имаше основната заслуга за тази промяна. Нима тези двама друиди не разбираха чудото на този факт? Неведнъж светът се беше изправял на прага на пускането на ядрените оръжия, но днес това се беше превърнало в част от миналото.

— Никога не съм обмислял този въпрос, приятели.

— Ние сме — реагира Маклийн. — Дмитрий, в момента има хора и сили, които лесно могат да унищожат всичко тук. Някой трябва да сложи край на всичко това, но как би могло да се направи?

— Нямате предвид чисто политически действия, нали? — отбеляза бившият „призрак“ от КГБ.

— Не, твърде късно е за това, а и все едно, твърде малко хора биха се вслушали. — Килгор извърна коня си надясно и двамата го последваха. — Опасявам се, че трябва да се приложат по-драстични мерки.