Том Кланси - Дъга Шест

Тази сутрин беше като предишните десет, с прохладен ветрец откъм запад, издигащото се слънце хвърляше странна, но красива светлина върху люлеещите се жита и треви. Бътърмилк вече го познаваше и го възнаграждаваше със странни прояви на симпатия, на които той отговаряше с по някоя бучка захар или пък, както този път, с ябълка, взета от бюфета за закуска, която кобилата изхрупа бързо от ръката му. Беше се научил да оседлава сам коня си, което сега направи доста бързо и поведе Бътърмилк навън, за да се присъедини към другите двама в сутрешната обиколка.

— Добрутро, Дмитрий — поздрави го Маклийн.

— Добро утро, Кърк — отвърна учтиво Попов. След няколко минути те вече яздеха, този път на юг, към едно от житните полета, с доста по-голяма скорост от първия път.

— Е, разкажи все пак какво е да си агент от разузнаването — подкани го Килгор.

— Всъщност нас ни наричаха служители от разузнаването — отвърна Попов, за да поправи първото погрешно впечатление, внушено от Холивуд. — Честно казано, това е доста отегчителна работа. Повечето ти време минава в очакване на някоя среща или в попълване на документи, които трябва да представиш в щаба или в своята резидентура. Има известен риск — но най-много да те арестуват, не и да те застрелят. Напоследък това е един цивилизован бизнес. Пленените разузнавателни служители биват разменяни, обикновено след кратък срок затвор. На мен никога не ми се е случвало, разбира се. Бях добре обучен. „Р1 с късмет“ — помисли си той, но го премълча.

— Значи никакви джеймсбондовски работи, не си убивал никого, никакви такива неща? — попита Кърк Маклийн.

— Не, за Бога — отвърна със смях Попов. — Има си други, които вършат тази работа вместо теб, сурогати, когато се наложи, разбира се. А това е доста рядко.

— Колко рядко?

— Днес ли? Почти никога, като си помисля. В КГБ нашата работа беше да събираме информация и да я предаваме нагоре за правителството — по-скоро като репортери, като вашата Асошиейтед Прес, отколкото нещо друго. И по-голямата част от информацията, която събирахме, беше от открити източници: вестници, списания, телевизия. Вашата Си Ен Ен е може би най-добрият, най-използван източник на информация в света.

— Но що за информация всъщност събираше?

— Главно дипломатическо и политическо разузнаване. Мъчех се да анализирам намерения. Други се занимаваха с техническо разузнаване — колко бързо лети един самолет или каква е дългобойността на едно оръдие — но това никога не е било моята специалност, нали разбирате. Моят профил беше това, което тук наричате човек за работа с хора. Срещах се с различни хора, за да им донасям съобщения и други подобни, след което връщах отговорите им до моята резидентура.

— Какви хора?

Попов се замисли докъде може да си позволи да им каже, и реши да каже истината:

— Терористи, така бихте ги нарекли вие.

— О? Като кои например?

— Главно в Европа, но също така и в Близкия изток. Имам езикови умения и мога лесно да установявам контакт с хора от различни страни.

— Трудно ли беше? — попита доктор Килгор.

— Не бих казал. Изповядвахме сходни политически възгледи и моята страна ги осигуряваше с оръжия, обучение и достъп до някои центрове в Източния блок. Бях повече като туристически агент, отколкото нещо друго, и понякога се налагаше да им препоръчвам обекти, които да нападат — като отплата за нашата помощ, нали разбирате.

— Давахте ли им пари? — попита Маклийн.

— Да, но не много. Валутните резерви на Съветския съюз винаги са били ограничени и ние никога не плащахме на агентите си много. Аз поне не съм — каза Попов.

— Значи си изпращал терористи със задача да убиват хора? — Този път въпросът дойде от страна на Килгор.

Попов кимна.

— Да. Често работата ми се изразяваше в това. Тъкмо затова — добави той — ме нае доктор Брайтлинг.

— О? — възкликна Маклийн.

Дмитрий отново се зачуди докъде би могъл да си позволи да им се разкрие.

— Да, той ме помоли да свърша подобни неща за „Хоризонт“.

— Ти ли беше човекът, който разбърка блатото в Европа?

— Установих връзка с някои хора и им дадох препоръки, които те изпълниха, да, и следователно, да, на ръцете ми наистина има малко кръв от втора ръка, предполагам, но човек не бива да взима такива неща прекалено на сериозно, нали? Това просто е бизнес и беше моят бизнес доста време.

— Какво пък, добра работа си свършил, Дмитрий. Затова си тук — каза му Маклийн. — Джон е много лоялен към своите хора. Трябва да си се справил добре.