Том Кланси - Дъга Шест

Тези мъже и жени бяха своеобразни воини, дошли тук да спечелят слава за себе си и за флаговете си, да надвият противници без кръвопролитие, да спечелят чиста победа на най-чистото поле на честта. Това, помисли си Чавес, беше достойна цел за всеки, но той самият беше вече твърде стар и извън форма, за да се състезава в такова нещо. Извън форма ли? — зачуди се той. Е, не съвсем, поне за възрастта му, а и вероятно беше в по-добра форма от някои от тези хора, които сега дефилираха по овалната писта, но все пак недостатъчно, за да спечели в някое състезание. Усети допира на беретата под ризата. Това, както и умението му да използва пистолета, го правеха да бъде в достатъчно добра форма, за да защити тези хлапета от някой, който би пожелал да им навреди, и това, реши Доминго Чавес, трябваше да е достатъчно.

— Жестоко е, шефе — отбеляза Прайс, наблюдавайки дефилирането на гърците.

— Да, Майк, адски.

Както става при всички аспекти от живота, нещата скоро се сведоха до досадно ежедневие. Чавес и хората му прекарваха повечето си време с хората на полковник Уилкерсън; предимно седяха в центъра на групата за реагиране и наблюдаваха игрите по телевизията, но също така от време на време обикаляха в различни участъци, под предлог да огледат мерките за сигурност, но на практика — за да погледат различните състезания отблизо. Понякога дори обикаляха терена на състезанието благодарение на пропуските, които им осигуряваха достъп навсякъде. Австралийците бяха невероятни запалянковци и удивително гостоприемни. В свободното от дежурства време той се отбиваше в някой пъб извън стадиона, за да удари някоя халба, а бирата тук беше добра и атмосферата — дружелюбна. Щом разберяха, че е американец, неговите „авери“ се надпреварваха да го почерпят с бира и му задаваха въпроси, докато гледаха спортните събития на окачените на стената телевизори. Може би единственото, което не му харесваше, беше цигареният дим, защото австралийската култура все още не беше осъдила този порок, но на този свят съвършено място няма.

Всяка сутрин той и неговите хора правеха физическа подготовка заедно с полковник Уилкерсън и неговите хора, и се беше установило, че в това олимпийско състезание има малка разлика между австралийските и американските бойци за специални операции. Една сутрин прескочиха до олимпийското пистолетно стрелбище и наеха олимпийските ръчни оръжия — автоматични пистолети 22-ри калибър, които изглеждаха като играчки в сравнение с оръжията 45-и калибър, използвани обикновено от войниците на ДЪГА — след което установиха, че мишената и системите за отчитане на точки са наистина много трудни, макар и не ориентирани специфично към бойната стрелба в реалния свят. При цялата си практика и опит Чавес реши, че с малко късмет може би ще се справи с отбора на Мали. Със сигурност не и с американските или руските отбори, чиито стрелци притежаваха просто нечовешки способности да забиват дупки в тънките силуетни цели, появяващи се анфас и в профил на контролираните от компютър движещи се окачалки. Но тези хартиени мишени не стреляха в отговор и това беше все пак известна разлика. Освен това успехът при неговата стрелба означаваше да умъртви на място истинско човешко същество, а не да улучи четири пъти по-малка мишена, изрисувана върху черния картон. Това също беше различно, обсъждаха Динг и Майк с австралийските си колеги. Това, което те можеха да правят, никога нямаше да се превърне в олимпийска дисциплина, освен ако някой не върнеше гладиаторските игри от древния Рим, което нямаше изгледи да стане някога. Освен това техният начин да си изкарват прехраната изобщо не можеше да се нарече спорт, нали? Нито пък беше форма на масово развлечение в по-очовечения и питомен модерен свят. Част от ума на Чавес все пак се питаше как ли са изглеждали игрите в класическия римски амфитеатър, но не можеше да си позволи да го изкаже на глас, защото хората щяха да го вземат за пълен варварин. „Аве, Цезар! Отиващите на смърт те поздравяват!“ Не беше съвсем като на финала за Суперкупата, нали? Така че „майор“ Доминго Чавес, сержантите Майк Пиърс, Хомър Джонстън и Джордж Томлинсън и специалният агент Тим Нунън сега трябваше просто да наблюдават игрите безплатно, облечени понякога в „служебните“ якета, осигуряващи им анонимност.

Същото беше валидно, макар и на значително разстояние оттам, за Дмитрий Попов, който седеше в стаята си, за да гледа Олимпиадата по телевизора. Беше намерил игрите за добро отвличане от въпросите, които се блъскаха в мозъка му. Руският национален отбор, съвсем естествено любимият му, се справяше добре, въпреки че австралийците се представяха чудесно като домакини, особено в плуването, което, изглежда, беше националната им страст. Проблемът беше в голямата разлика в часовите пояси. Когато Попов наблюдаваше преките предавания на състезанията, в Канзас часът беше безбожен, заради което понякога беше с подути очи по време на сутрешната езда с Маклийн и Килгор — компанията на тези двамата също се беше превърнала в приятна възможност за сутрешно разсейване.