Том Кланси - Дъга Шест

А след това идваше Втора фаза. Корпорация „Хоризонт“ щеше да произведе и разпространи Ваксина А, да я произведе в хиляди литри и да я разпрати по целия свят с експресни полети до държавите, чиито лекари и сестри със сигурност щяха да я инжектират на всеки гражданин, до когото имат достъп. Втора фаза щеше да довърши работата, започната с глобалната паника, която със сигурност щеше да се предизвика от Първа фаза. Четири до шест седмици след като бъдеха инжектирани, реципиентите на Ваксина А щяха да започнат да се разболяват. „Така че, три седмици, смятано от днес — помисли си Джиъринг, — плюс още около шест седмици, плюс две седмици, плюс още шест, и последни две.“ Всичко на всичко деветнадесет седмици, няма и половин година, няма и един бейзболен сезон, и над деветдесет процента от населението на Земята щеше да е мъртво. И планетата щеше да бъде спасена. Никаква гибел на овце повече заради разпространение на химическо оръжие. Никакво унищожение повече на редки животински видове от безразсъдния човек. Озоновата дупка скоро щеше да регенерира. Природата отново щеше да избуи. И той щеше да бъде тук, жив и здрав, за да го види, да му се наслади и да го оцени, заедно със своите приятели и колеги от Проекта. Те щяха да спасят планетата и да възпитат децата си да я ценят, да я обичат и да я боготворят. Светът отново щеше да стане зелен и красив.

Но чувствата му не бяха съвсем еднопосочни. Той можеше да погледне през прозорците и да види хората, крачещи по улиците на Сидни, и мисълта за това, което предстоеше да ги сполети, му причиняваше известна болка. Но вече беше виждал достатъчно болка. Онези овце на полигона „Дъгуей“. Маймуните, свинете и другите опитни животни при арсенала „Еджууд“. Те също бяха изпитали голяма болка. Те също така имаха право на живот, а хората бяха пренебрегнали този самоочевиден факт. Хората там долу не използваха шампоани, преди те да са изпробвани върху очите на лабораторни плъхове, напъхани в жестоките малки клетки, за да страдат там безмълвно, безизразно за повечето хора, хора, които не разбираха животните, хора, които се интересуваха за тях по-малко, отколкото с какво са приготвени бургерите им в „Макдоналдс“. Те помагаха за унищожаването на Земята, защото тя просто не ги интересуваше. И понеже не ги интересуваше, дори не се и опитваха да разберат кое е важното, и понеже не разбираха кое е важното… щяха да умрат. Бяха вид, заплашващ самия себе си, и заради това щяха да бъдат пометени от торнадото на собственото си невежество. Те не бяха като него самия, помисли си Джиъринг. Те не разбираха. И според жестоките, но справедливи закони на Чарлз Дарвин това ги поставяше в сравнително неизгодно положение. Така, както едни животни изместват други, така и той и неговият вид щяха да изместят тях и техния вид. В края на краищата, той беше само един инструмент на естествения подбор.

Сутрешните упражнения носеха удоволствие, особено бягането по олимпийската писта. Двамата с Майк Пиърс се потрудиха здраво, без да засичат времето, но тичайки с всичка сила, и по време на бягането и двамата бяха поглеждали към празните седалки и си бяха представяли възгласите на публиката, които щяха да получат, ако бяха тренирани атлети. После дойдоха душовете и смехът, хвалбите кой какво е постигнал, после обличането в леките дрехи, пистолетите, скрити под ризите, тактическите радиостанции, напъхани в джобовете, и служебните пропуски, окачени на вратовете.

А след това прокънтяха тромпетите и отборът на първата страна в парада, Гърция, излезе в маршова стъпка от тунела в далечния край под оглушителните възгласи на зрителите по седалките, и Олимпиадата в Сидни започна. Чавес си каза, че като офицер по сигурността би трябвало да наблюдава публиката, но си даде сметка, че не може, освен ако не се появеше някаква конкретна опасност. Гордите млади атлети маршируваха стройно, почти като войници, следвайки националните си знамена и съдиите по овалната писта. Сигурно този миг беше гордост за тях, това, че всеки представяше родината си пред другите страни по света. Всеки от тях сигурно беше тренирал с месеци и години, за да заслужи тази чест, да приеме възгласите на множеството и да се надява, че е достоен за този миг. Е, не беше като работата на един полеви офицер на Централното разузнавателно управление, нито като на командир в ДЪГА. Това си беше чист спорт, чисто състезание, и макар да не се вписваше съвсем в нещата от реалния живот, със сигурност не вредеше на никого. Всяко от състезанията бе форма на дейност, сведена до съвършенство — а повечето от тях всъщност бяха военни по произход. Бягането — най-важното воинско умение — се изразяваше в това да се понесеш бързо срещу врага по време на сражението, или да му избягаш. Копието — острие, което да метнеш по противника. Хвърлянето на чук и диск — други метателни оръжия. Овчарският скок — да преодолееш стенно заграждение и да проникнеш във вражеския лагер. Дългият скок — да преодолееш ров, изкопан от противника на бойното поле. Всичко това влизаше в сферата на бойните умения още от античността, а съвременните игри включваха също така стрелба с огнестрелни оръжия — пистолет и пушка. Модерният петобой се основаваше на уменията, необходими на един военен куриер в края на деветнадесети век — езда, бягане и стрелба по пътя към крайната цел, за да съобщиш на командира това, което му е необходимо да знае, за да командва ефикасно войските си.