Том Кланси - Дъга Шест

— Седем сутринта, пак тук, приятел — отвърна Килгор с усмивка. — Ти също, нали, Кърк?

— Как бих пропуснал? Утре обаче трябва да поизляза с колата да си намеря нови боти. Има ли някакъв магазин наоколо за планинарски неща?

— На половин час път оттук, екипировка от кавалерията на САЩ. На изток, втория изход към междущатската — обясни Килгор.

— Страхотно. Искам да си ги купя преди новодошлите да опразнят околните магазини от добри такъми.

— Разумно — прецени Килгор и се обърна. — Е, Дмитрий, какво е да си шпионин?

— Често е много обезсърчваща работа — отвърна съвсем искрено Попов.

— Оуу, комплекса си го бива — отбеляза Динг.

Стадионът беше огромен, достатъчно просторен, за да побере до стотина хиляди души седяща публика. Но щеше да бъде горещо тук, адски горещо, като в огромна бетонна доменна пещ. Е, разбира се, по проходите имаше много щандове и със сигурност щеше да е пълно с продавачи, обикалящи между секторите с кока-кола и други студени напитки. А извън стадиона имаше всевъзможни пъбове за онези, които предпочитаха бира. Тучният затревен терен на дъното на огромната чаша в момента беше почти празен, обикаляха само няколко работници. Повечето спортни събития щяха да се разиграят тук. Овалната тартанова настилка на пистата беше разчертана за различните дистанции и бягания с препятствия, монтирани бяха също така площадките за скоковете. Чудовищно по размери електронно табло и огромен екран бяха поставени в другия край на стадиона, за да могат хората да гледат моментални повторения на важните събития, и Динг се почувства леко възбуден. Никога не беше присъствал на живо на олимпийско състезание, а той самият до голяма степен беше атлет и можеше да оцени усилията и уменията, влагани в подобни събития. Най-шантавото беше, че колкото и добри да бяха хората му, не можеха да се сравнят със спортистите — повечето от които бяха хлапета от гледна точка на Динг, — които щяха да дефилират утре на откриването. Дори стрелците му вероятно не биха спечелили на състезанията по стрелба с пистолет и пушка. Хората му бяха тренирани да вършат много неща, докато олимпийските атлети бяха съвсем тесни специалисти, тренирани да правят едно нещо на върховно ниво. Това се връзваше с реалния живот почти толкова, колкото играта на бейзбол, но въпреки това щеше да е красиво за гледане.

— Да, големи пари се похарчиха, за да го направим — каза Франк Уилкерсън.

— Къде държите силите си за реагиране? — попита Чавес и домакинът му се обърна и посочи.

— Насам.

— Ей, ама това е много приятно — възкликна Чавес, когато пристъпи в пространството на оросяващата система.

— Да, така е. Намалява околната температура с около петнайсет градуса. Очаквам много хора да прескачат тук по време на състезанията, за да се охладят, и както виждаш, имаме телевизори наоколо, за да могат да наблюдават състезанията междувременно.

— Това е много полезно, Франк. Ами атлетите?

— Имаме подобни системи, инсталирани в техните тунели за достъп, както и в главния тунел, през който ще дефилират, но на самото игрище и пистите ще трябва да се поизпотят.

— Господ да е на помощ на бегачите в маратона — каза Чавес.

— Да — съгласи с е Уилкерсън. — Ще разположим медицински персонал на различни отсечки. Дългосрочната метеопрогноза е за ясно и горещо време. Но сме разположили обилно количество пунктове за първа помощ на различните етапи. Колодрумът е другото място, където за съжаление ще имаме нужда от тях.

— Гаторейд — отрони след секунда Чавес.

— Какво?

— Една спортна напитка: вода и много електролити. Предпазва от топлинен удар.

— А, да, имаме нещо подобно. Солени таблетки също. Какво ли не.

След няколко секунди вече бяха в помещенията за охраната. Чавес видя бойците на австралийските СВС, отпуснати сред комфорта на климатика, с монтирани подръка телевизори, за да могат също да наблюдават състезанията — и други монитори, за да наблюдават по-невралгичните точки. Уилкерсън се справи с представянето, при което бойците се изредиха да му стиснат ръка с обичайното „Здрасти“, изразено с типичната австралийска откритост и дружелюбност.

Комплексът се запълваше бързо. Първия ден той беше сам на четвъртия етаж, спомни си Попов, но сега не беше така. Поне шест от съседните стаи бяха заети, а като погледна навън, видя, че паркингът се изпълва с частни автомобили, докарани същия ден. Той пресметна, че дотук имаше два–три дни път от Ню Йорк, следователно заповедта хората да тръгнат насам е била издадена наскоро — но къде бяха караваните? Нима хората смятаха да живеят тук неопределено дълго? Хотелската сграда беше удобна — като за хотел, но това не можеше да се сравни с комфорта на постоянния дом. Хората с малки деца можеха бързо да луднат заради прекалената близост с малките през цялото време. Той забеляза една млада двойка и долови част от разговора им. Явно бяха възхитени от дивите животни, които бяха видели на идване с колата. Да де, сърните и други такива животни са симпатични, съгласи се мълчаливо Попов, но едва ли заслужаваха да бъдат тема на чак толкова оживен разговор. Това ли бяха висококвалифицираните учени, работещи за „Хоризонт“? Ами че те говореха като пионерчета, за първи път изведени извън Москва, ахкащи и охкащи над чудесата, които им показват в совхоза. „По-добре човек да види сградата на операта във Виена или Париж“ — помисли си бившият офицер на КГБ, докато се прибираше в стаята си. Но после му хрумна нещо друго. Всички тези хора бяха любители на природата. Вероятно той можеше сам да проучи интересите им. Нямаше ли някакви видеокасети в стаята му?… Да, той ги намери и пъхна една във видеото, натисна бутона за старт и включи телевизора.