Том Кланси - Дъга Шест

„Какви съседи?“ И не точно това разтревожи Попов. По-скоро риторичната интонация в отговора. Но след това докторът смени темата.

— Тази утрин определено е приятна за езда.

„Какви съседи?“ — замисли се отново Попов. Виждаха се покривите на фермерски къщи и стопански постройки на не повече от десет километра оттук, добре огрени от утринното слънце. Какво искаха да кажат с това „какви съседи“? Тези тук си говореха за някакво лъчезарно бъдеще, бъкащо от диви животни навсякъде, но не и за хора. Да не би да се канеха да изкупят всички ферми наоколо? Дори корпорация „Хиризонт“ не можеше да разполага чак с толкова пари, нали така? Това беше заселен, цивилизован район. Околните ферми бяха големи и процъфтяващи, притежавани от хора с високи доходи. Къде щяха да отидат тези хора? Защо да напускат? И за пореден път въпросът изплува в ума му. „Какво изобщо става тук?“

— Майор Чавес? — попита един цивилен.

— Да?

— Добър ден, аз съм полковник Франк Уилкерсън, Австралийски специални въздушни сили.

— Здрасти. — Чавес стисна подадената му ръка. — Това са моите хора, сержанти Джонстън, Пиърс, Томлинсън и специален агент Тим Нунън от ФБР — той е техническата ни поддръжка. — Около него последваха нови здрависвания.

— Добре дошли в Австралия, господа. Последвайте ме, ако обичате. — Полковникът им посочи с ръка.

Минаха петнадесет минути, докато приберат екипировката си. Това включваше половин дузина големи пластмасови контейнери с военни етикети, които бяха натоварени в един минибус. След още десет минути вече бяха напуснали летището и се отправиха на път за Сидни.

— Е, как беше полетът? — попита полковник Уилкерсън, обръщайки се от предната седалка.

— Дълъг — каза Чавес и се загледа навън.

Слънцето изгряваше — беше едва около 06:00, а бойците на ДЪГА се чудеха как се връзва този странен факт с биологичните им часовници. Всички се надяваха, че един душ и малко кафе ще помогне донякъде.

— Свински полет. От Лондон чак дотук — изрази съчувствието си полковникът.

— Точно — съгласи се Чавес от името на хората си.

— Кога започват игрите? — попита Майк Пиърс.

— Утре — отвърна Уилкерсън. — Повечето състезатели вече пристигнаха и са настанени в квартирите си, а нашите охраняващи екипи са напълно окомплектовани и тренирани. Не очакваме да има никакви трудности. Черната дъска със заплахи на разузнаването е съвсем празна. Хората ни, които наблюдават на летището, не докладват за нищо особено и разполагаме със снимките и описанията на всички известни международни терористи. Не са толкова много, колкото бяха до скоро, главно благодарение на вашата група — добави полковникът с дружелюбна колегиална усмивка.

— Е, мъчим се, колкото можем от наша страна, полковник — вметна Джордж Томлинсън.

— Типчетата, дето ви нападнаха пряко, наистина ли бяха от ИРА, както казаха медиите?

— Да — отвърна Чавес. — От крайната фракция. Но бяха добре информирани. Някой им беше осигурил първокласни разузнавателни данни. Бяха идентифицирали цивилните си обекти по име и професия — става въпрос са жена ми и тъща ми и…

— О, това не бях чувал — възкликна австралиецът с широко отворени очи.

— Хич не беше забавно. И дадохме двама души убити и четирима ранени, включително Питър Ковингтън. Той е колегата ми, командирът на Екип 1 — обясни Динг. — Както ви казах, не беше забавно. Този тук, Тим, до голяма степен спаси положението него ден — продължи той, сочейки Нунън.

— Как стана? — обърна се Уилкерсън към агента на ФБР, който изглеждаше леко смутен.

— Имам система за запушване на комуникации по клетъчен телефон. Оказа се, че терористите използваха такива, за да координират ходовете си — обясни агентът на ФБР. — Отнехме им тази възможност и това обърка плановете им. После Динг и останалите момчета дойдоха и ги объркаха още повече. Имахме голям, много голям късмет, полковник.

— Значи вие сте от ФБР. Познавате Гъс Вернер, предполагам?

— О, да. С Гъс се знаем отдавна. Той е новият помощник-директор по тероризма — нов отдел, който Бюрото учреди. Били сте в Куонтико, предполагам.

— Само преди няколко месеца. Упражнявахме се с вашия Екип за спасяване на заложници и групата „Делта“ на полковник Байрън. Добри момчета са, и едните, и другите.

Минибусът спря пред един шикозен хотел, чийто дежурен персонал се оказа буден дори в този безбожно ранен час.

— С това място имаме договорка — обясни Уилкерсън. — Хората на „Глобъл Секюрити“ също са тук.