Том Кланси - Дъга Шест

Зората отново събуди Попов. Той бързо навлезе в обичайната сутрешна процедура, като първо включи кафеварката, после влезе в банята, за да си вземе душ и да се обръсне, и след десет минути излезе, за да включи Си Ен Ен. Водещата тема бяха Олимпийските игри. Светът напоследък беше станал толкова скучен. Той си спомни за първото си полево назначение в Лондон, когато гледаше в хотела си коментара на Си Ен Ен за разногласията между Изтока и Запада, за придвижването на армии и нарастващите подозрения между политическите групи, определящи света през неговата младост. Особено добре си спомняше стратегическите теми, така често погрешно интерпретирани от журналистите, както в пресата, така и в електронните медии: МКБР 42 42 Междуконтинентални балистични ракети. — Б. пр. и ракети, теглото на зарядите им, както и АБР 43 43 Антибалистични ракети. — Б. пр. системите, които уж заплашваха да нарушат баланса на силите. Всички тези неща вече бяха минало. За него самия все едно че беше изчезнала една планина. Целият облик на света буквално се беше променил само за едно денонощие, нещата, за които беше вярвал, че са непроменими, наистина се бяха променили в нещо, за което той никога не беше допускал, че е възможно. Световната война, от която се бяха страхували, сега изглеждаше не по-вероятна от някой метеор от небесата, който може да унищожи човешкия живот.

Беше време да научи нещо повече. Попов се облече и се запъти към столовата, където намери доктор Килгор да закусва, точно както се бяха разбрали.

— Добро утро, Джон — каза руснакът и седна на масата срещу епидемиолога.

— Добрутро, Дмитрий. Готов ли си за ездата?

— Да, мисля, че да. Конят е кротък, казваш?

— Съвсем. Осемгодишна кобила-четвърт. Нищо няма да ти направи.

— Кон „четвърт“? Какво значи това?

— Означава, че бяга само на четвърт миля, но, нали разбираш, това са едни от най-богатите на залози конни надбягвания в света, на това разстояние, в Тексас. Наградата е огромна. Е, една от многото институции, които няма повече да гледаме — продължи Килгор, докато мажеше филията си с масло.

— Моля? — попита Попов.

— Хмм? О, нищо особено, Дмитрий.

А и не беше. Конете в по-голямата си част щяха да оцелеят, връщайки се към дивото си състояние, за да видят дали ще могат да се справят след векове живот под грижите на хората. Той предполагаше, че инстинктите им, генетично кодирани в тяхната ДНК, щяха да спасят повечето от тях. И някой ден членовете на Проекта и/или техните потомци щяха да ги хванат, да ги укротят и да ги оседлаят в желанието си да се насладят на Природата и Нейните пътища. Обикновените коне щяха да се справят добре. За расовите беше по-малко сигурен, понеже бяха свръхпригодени само за едно нещо — да тичат в кръг толкова бързо, колкото им позволява физиологията — и още малко отгоре. Е, в това им беше нещастието, а законите на Дарвин бяха жестоки, макар и по своему честни. Килгор привърши закуската си и стана.

— Готови ли сме?

— Да, Джон.

Попов го последва към вратата. Отвън ги чакаше собственият хамър на Килгор и той го подкара на югозапад, в ясната, светла утрин. След десет минути бяха в конюшните. Той взе седло от стаичката с такъмите и отиде до една от яслите, на чиято врата беше закачена табелка с надпис БЪТЪРМИЛК. Отвори я и влезе, бързо оседла коня и подаде юздите на Попов.

— Просто я изведи навън. Няма нито да те ухапе, нито да те ритне. Много е кротка, Дмитрий.

— Щом казваш, Джон — промълви руснакът колебливо.

Беше обул кецове вместо ботуши и не знаеше дали това е важно, или не. Кобилата го погледна с големите си кафяви очи, без да покаже какво мисли, ако изобщо мислеше, за този нов за нея човек, който я извеждаше. Дмитрий мина през голямата врата на конюшнята и конят кротко го последва сред чистия утринен въздух. След няколко минути се появи Килгор, повел своя кон, който, изглежда, беше скопен.

— Знаеш ли как да се качиш? — попита лекарят.

Попов реши, че е гледал достатъчно уестърни. Пъхна левия си крак в стремето, надигна се, преметна десния крак и намери другото стреме.

— Добре. Сега само дръж юздите ето така и цъкай с език — демонстрира му Килгор.

Попов направи същото и конят, тъп, какъвто, изглежда, беше, бавно тръгна напред. Това сигурно беше някакъв инстинкт от негова страна, помисли си руснакът. Правеше неща — и то явно правилните неща — без никакви указания. Не беше ли това забележително?

— Ето, че тръгнахме, Дмитрий — извика доволно докторът. — Ето как изглеждат нещата, човече. Хубава сутрин, кон между краката ти и около тебе простор, колкото ти душа иска.