Том Кланси - Дъга Шест

Виж, за Хенриксен беше много по-лесно. Това, което причиняваха хората на своя свят, беше престъпление. Онези, които го правеха или го поддържаха, или не вършеха нищо, за да го спрат, бяха престъпници. Неговото задължение беше да ги накара да спрат. Единственият начин беше този. И в края на всичко това невинните щяха да бъдат спасени, както и самата Природа. Във всеки случай, хората и средствата за реализиране на Проекта вече бяха на място. Уил Джиъринг беше уверен, че ще изпълни задачата си, толкова умело се беше наместила „Глобъл Секюрити“ в схемата по сигурността на Олимпийските игри в Сидни с помощта на Попов и предизвиканите от него операции в Европа. Така че Проектът щеше да продължи напред и след година планетата щеше да се преобрази. Единствената грижа на Хенриксен беше колко ли хора щяха да преживеят пандемията. Научните членове на Проекта бяха обсъждали този въпрос безкрайно. Повечето от тях щяха да измрат от глад или поради други причини, и много малко щяха да разполагат с достатъчно възможности да се организират достатъчно, за да проумеят как така членовете на Проекта също са оцелели, и да предприемат действия срещу тях. Повечето оцелели по естествен път щяха да бъдат поканени под закрилата на избраните, и по-умните от тях щяха да приемат тази закрила. Другите — кой го е грижа? Хенриксен също така беше организирал системата за безопасност на комплекса в Канзас. Там имаше инсталирани тежки оръжия, достатъчни, за да се справят с разбунтували се фермери със симптоми на „Шива“, той беше уверен в това.

Най-вероятният резултат от епидемията щеше да бъде рязкото рухване на обществения ред. Дори организацията при военните щеше бързо да се разпадне, въпреки че комплексът в Канзас се намираше на достатъчно добро разстояние от най-близката военна база, а войниците, базирани във Форт Райли, щяха да бъдат изпратени първо в градовете, за да поддържат реда, докато те самите в един момент не бъдат обхванати от симптомите. Щяха да ги лекуват военните лекари — с малкото, което можеха да им предложат — и когато сцеплението между формированията се разпаднеше, щеше да е твърде късно дори за войниците да предприемат някакви организирани действия. Така че щеше да бъде повратно време, но щеше да мине бързо, и стига хората на Проекта да се държаха кротко, нямаше опасност да се изложат на организирани нападения. По дяволите, единственото, което трябваше да правят, бе да накарат светът да повярва, че при тях също умират хора, може би да изкопаят по някой и друг гроб и да хвърлят найлонови чували в тях за пред камерите — още по-добре да ги изгарят на открито — и така щяха да изплашат хората наоколо от поредния епицентър на епидемията. Всичко това го бяха обмисляли с години. Проектът щеше да успее. Трябваше да успее. Та кой друг да спаси планетата?

Кухнята днес беше италианска и Попов с удоволствие забеляза, че поне готвачите не бяха „веганци“. В лазанята имаше месо. Излизайки от щанда с таблата си и чаша „Кианти“, той забеляза доктор Килгор да се храни сам и реши да отиде при него.

— А, здравейте, господин Попов.

— Добър ден, докторе. Какво се оказа относно кръвната ми картина?

— — Всичко е идеално. Холестеролът ви е малко повишен и съотношението на ВПЛ/НПЛ ви е малко нарушено, но това не е повод за особено безпокойство. Малко повечко физически упражнения и ще се оправи. Вашето ПСА е чудесно…

— Това пък какво е?

— Простатно специфично антитяло, проба за рак на простатата. Всички мъже би трябвало да си я правят, когато навършат около петдесет години. Вашето е чудесно. Трябваше да ви го кажа вчера, но бях затрупан с работа. Съжалявам за това — но нямаше нищо важно за казване, а това е един от случаите, когато липсата на новина е наистина добра новина, господин Попов.

— Казвам се Дмитрий — каза руснакът, протягайки ръка.

— Аз съм Джон — отвърна докторът, поемайки я. — По вашему Иван, предполагам.

— И забелязвам, че не си вегетарианец — отбеляза Дмитрий Аркадиевич, посочвайки храната на Килгор.

— А? Какво? Аз ли? Не, Дмитрий, не съм от ония. Хомо сапиенс е всеяден. Нашите зъби не са като на вегетарианските видове. Емайлът им не е толкова дебел. Тези, веганците, са нещо като политическо движение. Някои от тях дори не носят кожени обувки, защото кожата е животински продукт. — Килгор хапна парче месо, за да му покаже какво смята по въпроса. — Аз дори обичам да ловувам.

— Охо? Къде може човек да прави това тук?

— Само не на терена на Проекта. За това си имаме правила, но след време ще мога да ловувам сърни, лосове, бизони, птици, всичко, което поискам — каза Килгор, взирайки се през големите прозорци.