Том Кланси - Дъга Шест

Добре поне че местата в първа класа бяха удобни. Полетът щеше да бъде дълъг — може би най-дългият възможен полет, тъй като крайната му точка беше на 17500 километра, докато цялата обиколка на планетата е 38500. Полет 9 на „Бритиш Еъруейз“ щеше да започне в 10:15 вечерта, да продължи единадесет часа и четиридесет и пет минути до Банкок, да престои там час и половина, и после още осем часа и петдесет минути до Сидни, по което време, помисли си Динг, той вече щеше да е готов да извади пистолета си и да застреля целия екипаж. Всичко това, плюс жена му и сина му, отделени от него само защото шибаните австралийци искали да ги държи за ръчичка по време на сборището на пистата. Щеше да пристигне там в 5:30 заранта — с разлика дни — и биологичният му часовник щеше да е по-разбъркан от яйцата, които беше ял на закуска. Но, така или иначе, нищо не можеше да направи по въпроса, добре поне, че БЕ беше забранила пушенето по време на техните полети — пушачите сигурно щяха да се побъркат, но това не беше негов проблем. Имаше четири книги и шест списания, с които да убие времето, плюс личен телеекран за филми, и той реши да се възползва максимално от тях. Стюардесите затвориха вратите, двигателите забръмчаха и капитанът заговори по интеркома, за да ги поздрави с добре дошли в техния дом за следващото денонощие — или две денонощия, зависи от гледната точка.

— Смяташ ли, че беше добра идея? — попита Брайтлинг.

— Смятам. Кърк бездруго беше в списъка на пътниците. Можем да накараме колегите му да кажат на всеки, който попита, че е бил извикан служебно от компанията — каза Хенриксен.

— Ако агентите на ФБР отново се върнат да го видят?

— Тогава той просто е извън града и ще трябва да почакат — отговори Хенриксен. — Разследвания като това продължават с месеци, а месеци няма да има, нали?

Брайтлинг кимна.

— Предполагам. Как се държи Дмитрий там?

— Дейв Доусън казва, че всичко е нормално. Задава много туристически въпроси, но това е всичко. Джони Килгор му е направил медицински преглед и му е бил „Б“ инжекция.

— Надявам се, че няма да има нищо против това, че ще остане жив. Според това, което каза, може да се окаже от нашия тип хора, нали разбираш?

— За това не съм сигурен, но той не знае и трошица, а докато го разбере, ще бъде твърде късно. Уил Джиъринг е на място и казва, че всичко върви според плана, Джон. Още три седмици и всичко ще се започне. Така че е време да започнем да преместваме хората си в Канзас.

— Колко жалко. Проектът с удължаването на живота наистина изглежда много добре засега.

Охо?

— Е, трудно е да се предскажат пробивите, но изследванията изглеждат много интересно, Бил.

— Значи бихме могли да живеем вечно?… — попита Хенриксен с насмешлива усмивка.

Беше му трудно да повярва на подобни предсказания. Компанията беше постигнала няколко истински медицински чудеса, но това просто беше твърде много, за да му повярва човек.

— Някои неща сега са по-важни. Искам да се уверя, че целият екип е получил Ваксина Б — каза Брайтлинг.

— Какво, да вземем да закараме всички наведнъж да работят в Канзас и да разлаем кучетата? — каза Бил. — А какво ще правим с останалите от компанията?

На Брайтлинг този въпрос не му харесваше. Не му харесваше фактът, че повече от половината от личния състав на корпорация „Хоризонт“ щяха да бъдат третирани като останалата част от човечеството — да бъдат оставени да умрат в най-добрия случай, или да бъдат убити с Ваксина А в най-лошия. Джон Брайтлинг, доктор по медицина и доктор по физика, все още притежаваше някакъв закърнял морал, част от който се проявяваше в чувството за лоялност към хората, които работеха за него — което беше причината сега Дмитрий Попов да се намира в Канзас с антителата от клас „Б“ в кръвоносната си система.

— Вече е решено — отрони Брайтлинг след секунда угризения.

Той щеше да спаси онези, които бяха част от Проекта, както и онези, чиито научни познания щяха да бъдат полезни за бъдещето. Счетоводители, адвокати и секретарки като цяло нямаше да бъдат пощадени. Това, че щеше да спаси около пет хиляди души — толкова, колкото можеха да поемат комплексите в Канзас и в Бразилия — беше достатъчна проява на щедрост, особено като се отчетеше обстоятелството, че само малка част от тези хора знаеха за какво беше Проектът. Ако беше марксист, Брайтлинг щеше да си мисли, и дори да го каже гласно, че светът има нужда от интелектуалния си елит, с който да пристъпи в Новия свят, но той всъщност не мислеше с подобни понятия. Той искрено вярваше, че спасява планетата, и макар цената за това да беше убийствено висока, то целта си струваше да бъде следвана, макар че с част от съзнанието си той се надяваше да може да преживее преходния период, без да посегне на собствения си живот заради фактора вина, за който беше сигурен, че ще го атакува.