Том Кланси - Дъга Шест

— Да, ще ми бъде много приятно.

— Да се срещнем тук утре сутринта, да речем около седем, и ще направим хубава разходка.

Килгор се отдалечи, чудейки се какво ли търси тук руснакът. Е, щом Джон Брайтлинг лично го беше наел, сигурно беше важен за Проекта — но ако беше така, защо не знаеше за какво става дума? Дали да не попита някого? Но ако да, то кого?

Почукаха на вратата, но отговор не последва. Съливан и Чатъм изчакаха няколко минути — можеше да са хванали човека в тоалетната или под душа, — но отговор изобщо не последва. Взеха асансьора до партера, намериха портиера и се идентифицираха.

— Някаква представа къде може да се намира господин Маклийн?

— Напусна тази заран, с няколко пътни чанти, като че ли тръгваше нанякъде, но не знам къде.

— Такси до летището? — попита Чатъм.

Портиерът поклати глава.

— Не, дойдоха да го вземат с кола и потеглиха на запад. — Той им посочи, да не би да не знаят накъде е запад.

— Да е поръчал нещо за пощата си?

Отново поклащане на главата:

— Не.

— Окей. Благодарим — каза Съливан и тръгна към паркираната кола на Бюрото. — Командировка? Ваканция?

— Можем да се обадим утре в офиса му, за да разберем. Все още не е истински заподозрян, нали, Том?

— Предполагам, че не — реагира Съливан. — Давай да ходим в онзи бар и да пробваме със снимките с други хора.

— Добре — съгласи се неохотно Чатъм. Този случай му изяждаше времето пред телевизора у дома, което беше достатъчно лошо. И също така засега не стигаше доникъде, което беше още по-лошо.

Кларк се събуди от шума и му беше необходима около секунда размисъл, докато си спомни, че Паци се беше преместила у тях, за да не е сама и за да може майка й да й помага с Джей Си, както го наричаха двете. Този път той реши също да стане, въпреки че беше много рано. Санди вече беше станала, майчинските й инстинкти бяха възпламенени от рева на бебето. Джон се появи тъкмо навреме, за да види как жена му връчва току-що повития му внук в ръцете на дъщеря му, която седеше със зареян нанякъде поглед в закупения специално за целта люлеещ се стол, с полусмъкната нощница, разголила гръдта й. Джон извърна глава малко смутен и погледна към облечената по същия начин негова съпруга, която се усмихваше блажено на гледката.

Е, малкият пич беше симпатичен, реши Кларк. Отново обърна очи. Устничките на Джей Си се бяха свили около предложената му гърда и той започна да суче — може би единственият вроден инстинкт при човешките деца, връзката майка-дете, която мъжете просто не бяха в състояние да възпроизведат в този етап от живота на детето. Колко скъпоценно нещо беше животът. Само преди няколко дни Джон Конър Чавес беше нещо, живеещо вътре в майка си, и дали щеше да се превърне или не в живо същество, зависеше от това какво мислеше човек за аборта, а това, за Джон Кларк, беше спорна тема. В живота си той беше убивал, не често, но не и толкова рядко, колкото би предпочел. В такива моменти си казваше, че хората, чийто живот беше отнел, са заслужили съдбата си, било заради собствените си действия, било заради съучастието си. Освен това до голяма степен той беше инструмент на своята страна, което позволяваше да прехвърли евентуалното чувство за вина върху една голяма общност. Но сега, докато гледаше Джей Си, му се наложи да си припомни, че всеки живот, който той бе отнел, беше започнал точно като този — безпомощен, напълно зависим от грижата на майката, след това порастващ и стигащ до зрялост, зависеща както от собствените му действия, така и от влиянието на другите, и едва след това превръщащ се в сила, за добро или за зло. Но как точно ставаше това? Какво изкривяваше човек към злото? Избор? Предопределеност? Късмет, добър или лош? Кое беше насочило собствения му живот към доброто — и дали наистина животът му беше в служба на доброто? Е, поне никога не беше наранявал бебе през живота си, колкото и жестоки моменти да беше преживял. И никога нямаше да го направи. Не, той винаги беше наранявал само хора, които бяха наранили други или заплашваха да го направят, и които трябваше да бъдат спрени, защото другите, които той защитаваше, било пряко, било от разстояние, също имаха права, и той защитаваше и едните, и другите от белята.

Той пристъпи напред към двойката, пресегна се и докосна малкото краче, но не последва реакция, защото Джей Си в момента си беше подредил точно приоритетите. Храната. И антителата влизаха в телцето му заедно с майчината кърма, за да го пазят здрав. След време очите му щяха да започнат да разпознават лица и личицето му да се усмихва, после щеше да се научи да седи, после да ходи, най-сетне да говори, и така да започне да се присъединява към света на хората. Динг щеше да бъде добър баща и добър образец за подражание за неговия внук, Кларк беше сигурен в това, особено с присъствието на Паци, която щеше да поправя грешните прояви в поведението на баща му. Кларк се усмихна.