Том Кланси - Дъга Шест

— Само дето пистолет няма — отбеляза със смях Попов.

Килгор също се засмя.

— Е, наоколо няма индианци или бандити за убиване, приятелю. Хайде.

Краката на Килгор сръгаха хълбоците на коня му и той се понесе малко по-бързо напред. Бътърмилк го последва. Тялото на Попов влезе в ритъм с това на кобилата и двамата ездачи се изравниха.

Беше великолепно, помисли си Дмитрий Аркадиевич и чак сега като че ли схвана духа на всички калпави филми, които беше гледал. Наистина в това имаше нещо фундаментално и мъжествено, въпреки че му липсваше шапката с широка периферия и револверът с шестте патрона. Той бръкна в джоба си и извади слънчевите си очила, огледа ниските заоблени хълмчета наоколо и сякаш се превърна в част от околността.

— Джон, трябва да ти благодаря. Никога досега не бях яздил. Чудесно е — каза той искрено.

— Това е Природата, човече. Така е трябвало да бъдат нещата винаги.

— Значи така американците са колонизирали Запада?

Килгор кимна.

— Аха. Някога тук е било пълно с бизони, две или три огромни стада, докъдето ти стигат очите… Ловците ги избили, избили всички за някакви си десетина години, като използвали главно пушки за бизони „Шарп“ с единична стрелба. Избивали ги заради кожата, за да правят одеяла и други такива неща, заради месото… понякога ги избивали само заради езиците. Избивали ги така, както Хитлер е избивал евреите. — Килгор поклати глава. — Едно от най-големите престъпления, вършени някога в Америка, Дмитрий, трепели ги просто защото били на пътя им. Но сега ще се върнат — добави той, замисляйки се колко ли време щеше да е необходимо за това. Петдесет години — той щеше да има сериозна възможност да го види. Може би сто години? Щяха да оставят вълците и стръвниците гризли също да се върнат, но хищниците щяха да се възстановят по-бавно. Те не раждат толкова бързо и много, колкото тревопасните животни. Искаше му се отново да види прерията такава, каквато е била някога. Също като повечето членове на Проекта — някои от тях искаха да живеят в „типи“, както са го правили индианците. Но това, помисли си той, беше малко крайно — политически идеи, изместващи здравия разум.

— Ей, Джон! — извика нечий глас на неколкостотин метра от тях. Двамата мъже се извърнаха и видяха трета фигура, спуснала се в галоп към тях. След около минута лицето на ездача вече можеше да се разпознае.

— Кърк! Кога пристигна?

— Долетях снощи — отвърна Маклийн, спря коня си и се ръкува с Килгор. — А ти?

— Миналата седмица, с персонала в Бингъмтън. Приключихме онази операция и решихме, че е време да вдигаме багажа.

— Всички ли? — запита Маклийн по начин, който привлече вниманието на Попов. Кои всички?

— Аха — отвърна бодро Килгор.

— Графикът изпълни ли се? — попита след това Маклийн, забравил онова, което го беше притеснило преди малко.

— Почти съвършено според предвижданията. Е, на последните помогнахме малко.

— О! — Маклийн сведе поглед за секунда, почувствал се за малко кофти заради момичетата, които беше отвлякъл. Но само за малко. — Значи всичко се придвижва?

— Да, Кърк. Олимпийските игри започват вдругиден и тогава…

— Да. Тогава всичко започва наистина.

— Здравейте — обади се след секунда Попов.

Като че ли Килгор беше забравил за присъствието му.

— О, извинявай, Дмитрий. Кърк, това е Дмитрий Попов. Джон го изпрати при нас преди няколко дни.

— Здрасти, Дмитрий. — Ръкуваха се. — Руснак? — попита Маклийн.

— Да. — Кимване. — Работих пряко за доктор Брайтлинг. А ти?

— Аз съм една нищожна брънка от Проекта — призна Маклийн.

— Кърк е биохимик и инженер-еколог — обясни Килгор. — Освен това е с приятна външност и затова трябваше да свърши някои малки неща за нас — подразни го той. — Но това вече свърши. Е, какво те подкара насам толкова бързо, Кърк?

— Помниш ли Мери Банистър?

— Да, и какво с нея?

— ФБР ме питаха дали я познавам. Оплаках се на Хенриксен и той реши да ме пратят малко преждевременно. Разбирам, че тя е…

Килгор кимна равнодушно.

— Да, миналата седмица.

— Значи „А“ действа?

— Да, действа. Също и „Б“.

— Това е добре. Вече ми биха „Б“.

Попов се сети за инжекцията, която му удари самият Килгор. На шишенцето имаше етикет с главно „Б“, нали така? А каква беше тази работа с ФБР? Тези двамата си говореха открито, но на него му звучеше като чужд език — не, по-скоро беше език на вътрешни хора, използващи вътрешни думи и фрази от занаята, като при инженерите и лекарите, е, както и при офицерите от разузнаването, впрочем. Част от занаята на Попов беше да запомня всичко, което говорят около него, колкото и да е далече от разбирането му, затова сега попиваше думите им, въпреки неутралната си физиономия.