— Само дето пистолет няма — отбеляза със смях Попов.
Килгор също се засмя.
— Е, наоколо няма индианци или бандити за убиване, приятелю. Хайде.
Краката на Килгор сръгаха хълбоците на коня му и той се понесе малко по-бързо напред. Бътърмилк го последва. Тялото на Попов влезе в ритъм с това на кобилата и двамата ездачи се изравниха.
Беше великолепно, помисли си Дмитрий Аркадиевич и чак сега като че ли схвана духа на всички калпави филми, които беше гледал. Наистина в това имаше нещо фундаментално и мъжествено, въпреки че му липсваше шапката с широка периферия и револверът с шестте патрона. Той бръкна в джоба си и извади слънчевите си очила, огледа ниските заоблени хълмчета наоколо и сякаш се превърна в част от околността.
— Джон, трябва да ти благодаря. Никога досега не бях яздил. Чудесно е — каза той искрено.
— Това е Природата, човече. Така е трябвало да бъдат нещата винаги.
— Значи така американците са колонизирали Запада?
Килгор кимна.
— Аха. Някога тук е било пълно с бизони, две или три огромни стада, докъдето ти стигат очите… Ловците ги избили, избили всички за някакви си десетина години, като използвали главно пушки за бизони „Шарп“ с единична стрелба. Избивали ги заради кожата, за да правят одеяла и други такива неща, заради месото… понякога ги избивали само заради езиците. Избивали ги така, както Хитлер е избивал евреите. — Килгор поклати глава. — Едно от най-големите престъпления, вършени някога в Америка, Дмитрий, трепели ги просто защото били на пътя им. Но сега ще се върнат — добави той, замисляйки се колко ли време щеше да е необходимо за това. Петдесет години — той щеше да има сериозна възможност да го види. Може би сто години? Щяха да оставят вълците и стръвниците гризли също да се върнат, но хищниците щяха да се възстановят по-бавно. Те не раждат толкова бързо и много, колкото тревопасните животни. Искаше му се отново да види прерията такава, каквато е била някога. Също като повечето членове на Проекта — някои от тях искаха да живеят в „типи“, както са го правили индианците. Но това, помисли си той, беше малко крайно — политически идеи, изместващи здравия разум.
— Ей, Джон! — извика нечий глас на неколкостотин метра от тях. Двамата мъже се извърнаха и видяха трета фигура, спуснала се в галоп към тях. След около минута лицето на ездача вече можеше да се разпознае.
— Кърк! Кога пристигна?
— Долетях снощи — отвърна Маклийн, спря коня си и се ръкува с Килгор. — А ти?
— Миналата седмица, с персонала в Бингъмтън. Приключихме онази операция и решихме, че е време да вдигаме багажа.
— Всички ли? — запита Маклийн по начин, който привлече вниманието на Попов. Кои всички?
— Аха — отвърна бодро Килгор.
— Графикът изпълни ли се? — попита след това Маклийн, забравил онова, което го беше притеснило преди малко.
— Почти съвършено според предвижданията. Е, на последните помогнахме малко.
— О! — Маклийн сведе поглед за секунда, почувствал се за малко кофти заради момичетата, които беше отвлякъл. Но само за малко. — Значи всичко се придвижва?
— Да, Кърк. Олимпийските игри започват вдругиден и тогава…
— Да. Тогава всичко започва наистина.
— Здравейте — обади се след секунда Попов.
Като че ли Килгор беше забравил за присъствието му.
— О, извинявай, Дмитрий. Кърк, това е Дмитрий Попов. Джон го изпрати при нас преди няколко дни.
— Здрасти, Дмитрий. — Ръкуваха се. — Руснак? — попита Маклийн.
— Да. — Кимване. — Работих пряко за доктор Брайтлинг. А ти?
— Аз съм една нищожна брънка от Проекта — призна Маклийн.
— Кърк е биохимик и инженер-еколог — обясни Килгор. — Освен това е с приятна външност и затова трябваше да свърши някои малки неща за нас — подразни го той. — Но това вече свърши. Е, какво те подкара насам толкова бързо, Кърк?
— Помниш ли Мери Банистър?
— Да, и какво с нея?
— ФБР ме питаха дали я познавам. Оплаках се на Хенриксен и той реши да ме пратят малко преждевременно. Разбирам, че тя е…
Килгор кимна равнодушно.
— Да, миналата седмица.
— Значи „А“ действа?
— Да, действа. Също и „Б“.
— Това е добре. Вече ми биха „Б“.
Попов се сети за инжекцията, която му удари самият Килгор. На шишенцето имаше етикет с главно „Б“, нали така? А каква беше тази работа с ФБР? Тези двамата си говореха открито, но на него му звучеше като чужд език — не, по-скоро беше език на вътрешни хора, използващи вътрешни думи и фрази от занаята, като при инженерите и лекарите, е, както и при офицерите от разузнаването, впрочем. Част от занаята на Попов беше да запомня всичко, което говорят около него, колкото и да е далече от разбирането му, затова сега попиваше думите им, въпреки неутралната си физиономия.
Читать дальше