Том Кланси - Дъга Шест

— Кои? — попита Динг.

— „Глобъл Секюрити“, имат договор за консултации. Господин Нунън, сигурно познавате шефа им, Бил Хенриксен?

— Бил дърволюбчото ли? — Нунън изпусна измъчен смях. — О, да. Познавам го.

— Дърволюбчо?

— Полковник, Бил беше старши офицер в ЕСЗ преди няколко години. Компетентен човек, но един от онези смахнати на тема екология типове. Гушка дръвчета и диви зайчета. Тревожи се за озоновата дупка и разни други идиотщини — обясни Нунън.

— Не знаех това. Ние тук, знаете, наистина се тревожим за озона. Човек трябва да използва чадър на плажа и разни такива. Можело да стане сериозен проблем след няколко години, казват.

— Може би — отвърна Тим с прозявка. — Аз не си падам по сърфа.

Вратата им беше отворена от служител на хотела и мъжете се изнизаха с олюляване навън. Полковник Уилкерсън сигурно се беше обадил предварително, реши след минута Динг, понеже бързо ги отведоха до стаите им — хубави, впрочем — за освежителен душ, последван от пищни закуски с много кафе. Колкото и ужасна да е смяната на часовото време, най-добрият начин да се справиш с това е да издеяниш първия ден буден, да се постараеш да поспиш прилично през нощта, и за един ден се синхронизираш. Така поне беше на теория, помисли си Динг, докато се изтриваше пред огледалото в банята и разбираше, че изглежда точно толкова съсипан, колкото се чувства. Скоро след това, облечен небрежно, той се появи в кафе-барчето на хотела.

— А, готов ли сте вече, майоре?

— Можеш да ме наричаш Динг. Кръщелното ми име е Доминго, но ми викат Динг.

— Какъв си бил преди? — попита Уилкерсън.

— Започнах като пехотинец, но после ме взеха в ЦРУ, а сега това. Тази работа със симулираното майорство не ми е много ясна. Командир съм на Екип 2 на ДЪГА и предполагам, че се оправям.

— Вие, момчетата на ДЪГА, бяхте доста натоварени напоследък.

— Факт, полковник — съгласи се Динг.

— Ти беше ли на работата в Световния парк?

— Да — кимна Динг. — Екипът ми направи щурма на замъка. Бях на някакви си трийсетина метра, когато онова копеле застреля момиченцето. Наистина не беше весело, полковник.

— Франк.

— Благодаря. Да, Франк, беше адски кофти. Но свалихме копелето… тоест Хомър Джонстън го свали. Той е един от снайперистите ни.

— От телерепортажа, който видяхме, не беше особено добър изстрел.

— Хомър искаше да му прати малка честитка — обясни Чавес, повдигайки вежда. — Повече няма да го прави.

Уилкинсън веднага схвана за какво става дума.

— Аха, ясно. Имаш ли деца, Динг?

— Току-що станах баща, преди няколко дни. Син.

— Моите поздравления. Трябва да ударим по една бира за това, може би днес по-късно.

— Франк, една бира, и ще трябва да ми домъкнеш задника дотук на гръб. — Динг се прозя. — Все пак за какво ни повикахте? Всички говорят, че вашите момчета са доста добри.

— Никога не вреди да чуеш и друго мнение, Динг. Моите момци наистина са добре тренирани, но нямаме толкова практически опит. А и ни трябват нови сечива. Имаме новите радиостанции на „Е-Системс“, тях. също ни ги достави „Глобъл Секюрити“. Страхотни са. А вие какви нови чудеса имате?

— Нунън е донесъл нещо, което ще ти изкара акъла, Франк. Аз сам едва повярвах, но не мисля, че ще свърши някаква работа тук. Твърде много хора има наоколо. Но ще ти се стори много интересно. Обещавам ти.

— Какво е то?

— Тим го нарича „Трайкордър“ — нали знаеш онази джаджа, която господин Спок използва в „Стар Трек“. Намира хора така, както радарът намира самолети.

— Как така?

— Той ще ти обясни. Нещо с електрическото поле около човешкото сърце.

— Никога не съм чувал за такова нещо.

— Ново е — обясни Чавес. — Някаква малка компания в Щатите. Обаче бачка направо вълшебно. Малкия Уили във Форт Браг е влюбен в него.

— Полковник Байрън?

— Точно той. Казваш, че си бачкал с него наскоро?

— О, да, страхотен тип. Чавес се засмя.

— Той хич не обича ДЪГА. Взехме му няколко от най-добрите хора, нали разбираш.

— И сте им осигурили практическа работа.

— Вярно — съгласи се Чавес и отпи от кафето. Появиха се останалите от екипа, облечени като командира си, в небрежни полувоенни дрехи.

В Канзас беше около четири следобед. След утринната езда Попов се беше схванал на необичайни места. Бедрата му особено протестираха срещу начина, по който бяха използвани сутринта, и в горната си част краката му стояха изчанчени под необичаен ъгъл. Но пък споменът за ездата беше приятен.

Тук Попов просто нямаше какво да прави. Не му бяха дали никаква работа, а до обяд той вече беше приключил с нещата, които си заслужаваха да опознае. Оставаше само телевизията за разсейване на скуката, но гледането на телевизия не беше сред любимите му занимания. Като всеки интелигентен човек, той бързо се отегчаваше от нея, а мразеше отегчението. Си Ен Ен продължаваше да излъчва непрекъснатите си репортажи за Олимпийските игри и макар винаги да беше обичал да наблюдава това международно състезание, то все още не беше започнало. Затова той започна да обикаля из коридорите и да гледа през големите прозорци красивия пейзаж отвън. След това се запъти към столовата долу.