Том Кланси - Дъга Шест

— О, здрасти, Дмитрий — поздрави го Кърк Маклийн, малко пред него на редицата. — Маклийн също не беше „веганец“, забеляза руснакът. В чинията му имаше голямо парче шунка. Попов направи забележка по този повод.

— Както казах тази сутрин, не сме създадени да бъдем вегетарианци — изтъкна ухилен Маклийн.

— Откъде знаете, че е така?

— Главно зъбите — отвърна Маклийн. — Тревопасните дъвчат трева и такива работи, а по такава храна има много прах и пясък, и това изтърква зъбите като шкурка. Затова им трябват зъби с дебел слой емайл, за да не се износят за няколко години. Емайлът по човещките зъби е много по-тънък, отколкото на зъбите на кравата. Така че ние или сме се приспособили да измиваме първо праха от храната си, или сме създадени да ядем месо за по-голямата част от протеина, от който се нуждаем. А не смятам, че сме се приспособили толкова бързо, че да ползваме течаща вода в кухнята, нали? — попита го ухилен Кърк. Двамата се запътиха към една и съща маса. — Ти какво си вършил за Джон? — запита Кърк, след като седнаха.

— Доктор Брайтлинг ли имаш предвид?

— Да, нали каза, че си работил пряко за него.

— Аз съм бивш сътрудник на КГБ. — Защо да не го изпробва и на него?

— О, шпионирал си за нас значи? — попита Маклийн, докато режеше парчето си шунка.

Попов поклати глава.

— Не точно. Установих контакт с някои хора, към които доктор Брайтлинг прояви интерес, и ги помолих да извършат определени операции, които той пожела да свършат.

— О? И за какво? — попита Маклийн.

— Не съм сигурен дали ми е разрешено да го казвам.

— Тайни работи, а? Е, тук има много такива неща, човече. Въведен ли си в Проекта?

— Не точно. Може и да съм част от него, но не са ми казали точно каква е целта на всичко това. Ти знаеш ли?

— О, разбира се. Аз съм вътре почти от самото начало. Това е наистина велико нещо, човече. Има си и гадни страни, но — добави той със студен блясък в очите — не можеш да направиш омлет, без да счупиш няколко яйца, нали?

„Ленин беше казал същото“ — спомни си Попов. През 20-те години, когато го запитали за разрушителното насилие, извършено в името на Съветската революция. Тази фраза беше станала прочута, особено в средите на КГБ, когато от време на време някой си позволеше да възрази заради особено жестоките полеви операции — като самия Попов, комуто възлагаха да се свързва с терористи, хора, които обикновено действаха по възможно най-безчовечния начин и… а наскоро под собствените му наставления. Но за приготвянето на какъв омлет беше помагал този човек?

— Ние ще променим света, Дмитрий — каза Маклийн.

— Как така, Кърк?

— Почакай и ще видиш, човече. Помниш ли как изглеждаше светът тази сутрин, при ездата?

— Да, беше много приятно.

— Представи си целия свят така. — Това беше границата, до която Маклийн си позволи да пристъпи.

— Но как ще постигнете всичко това… къде ще отидат всички фермери? — попита Попов, искрено озадачен.

— Просто си помисли за тях като за яйца, човече — отвърна Маклийн и кръвта на Дмитрий изведнъж се вледени, въпреки че не разбираше защо. Умът му не можеше да извърши скока, колкото и да му се искаше да го накара. Беше все едно, че отново е полеви офицер и се опитва да отгатне намеренията на противника по време на важно полево назначение, и знае част, може би голяма част, от необходимата информация, но не достатъчно, за да нарисува пълната картина в съзнанието си. Но ужасяващото беше, че всички тези хора на „Проекта“ говореха за човешкия живот така, както са говорили някога германските фашисти. „Но те са само евреи.“ Той чу шум, вдигна глава и видя нов самолет, който се приземяваше върху входното шосе. Зад него, в далечината, бяха спрели няколко автомобила, изчаквайки разрешение да подкарат към зданията. Сега в столовата имаше повече хора, забеляза освен това той, почти двойно повече от вчера. Значи корпорация „Хоризонт“ докарваше хората си тук. Защо? Това част от Проекта ли беше? Или просто предстоеше този изключително скъп изследователски комплекс да заработи? Попов разбираше, че всички късчета на ребуса са пред него, но начинът, по който се наместваха едно към друго, си оставаше пълна загадка.

— Ей, Дмитрий! — подвикна Килгор и се присъедини към тях. — Малко сме схванати, може би?

— Малко — призна Попов, — но не съжалявам. Можем ли да го направим пак?

— Разбира се. Това е част от заниманията ми тук. Искаш ли да ми правиш компания?

— Да, благодаря ти, много мило.