Том Кланси - Дъга Шест

…и после беше докарал Попов тук. Дмитрий Аркадиевич се замисли над това, докато предъвкваше късния си обяд. Но защо тук? Какво му беше толкова специалното на това място?

Сега вече можеше да разбере защо Брайтлинг толкова леко се беше съгласил за сумата, преведена за терористите. Корпорация „Хоризонт“ беше похарчила повече пари за настилката на само един от пътищата за достъп до този комплекс, отколкото всичките пари, които Попов беше изгребал от касите й, за да ги прехвърли на своите сметки. Но това място все пак беше важно. Човек можеше да го долови във всяка подробност, чак до плъзгащите се врати, затварящи се херметично, за да пазят въздуха вътре, които извикваха в него представата за космически кораб. Нито един долар не беше пожален, за да се направи това място съвършено. Но съвършено за какво?

Попов поклати глава и отпи от чая си. Качеството на храната тук беше чудесно. Качеството на всичко беше чудесно, ако се изключеше абсурдът с безвкусните пейзажи. Следователно тук не бе допусната никаква грешка. Брайтлинг не беше от хората, които могат да правят компромиси с каквото и да било, нали? Следователно, прецени Дмитрий Аркадиевич, всичко тук беше преднамерено и всичко се наместваше в някаква цялостна схема, от която той трябваше да може да различи предназначението на тази конструкция и намеренията на човека, който я беше издигнал. Днес той беше позволил да го разходят из околностите… и да му направят медицински преглед? За какво беше всичко това, по дяволите? Докторът му беше ударил инжекция. „Имунна“, беше казал. Но за какво? Срещу какво?

Извън този олтар на технологията беше само земеделска земя, а извън нея — диви животни, пред които водачът му през деня, изглежда, се прекланяше.

„Друиди“ — помисли си той. По времето, когато работеше в Англия, беше отделил време да прочете книги и да научи повече за културата на англичаните, беше се правил на турист, дори беше пътувал до Стоунхендж и други места с надеждата, че ще разбере хората по-добре. В края на краищата обаче се беше убедил, че историята си е история и колкото и да е интересна, не изглеждаше по-логична в Англия, отколкото в Съветския съюз — където историята се изразяваше предимно в лъжи, съставени така, че да прилягат на идеологическите щампи на марксизма-ленинизма.

Друидите бяха вярвали, че боговете живеят в дърветата и скалите, и им бяха принасяли човешки жертви. Но в края на краищата всичко се е свеждало до властта — земната власт. И както членовете на Комунистическата партия на Съветския съюз, друидското жречество вероятно е вярвало в това, което е казвало и което му е осигурявало властта, защото… защото е трябвало да вярват. Било е източник на тяхната власт и следователно е трябвало да му вярват.

Но тези хора тук не бяха диваци, нали? Бяха предимно учени, някои от които — световни експерти в своите области. Корпорация „Хоризонт“ представляваше една брилянтна колекция от гении, нали? Как иначе Брайтлинг щеше да натрупа толкова пари?

Попов се намръщи и събра чиниите си върху таблата, за да я отнесе на мястото за мръсни съдове. Колко странно му приличаше това на столовата на КГБ на площад „Дзержински“ 2. Добра храна и анонимност. Какво, по дяволите, беше станало в живота му през последните няколко месеца? Как можеше разумни хора да не желаят да ядат месо? Какво им беше толкова специалното на сиво-кафявите антилопи, живеещи по границите на това имение? И онзи човек, той беше шеф на сигурността тук, следователно се ползваше с висше доверие. Някакъв шибан вегетарианец в една земя, която произвеждаше говеждо в количества, за които останалата част от света можеше само да мечтае.

И за какво беше тази инжекция? Имунизация? Но срещу какво? Защо изобщо го прегледаха? Колкото по-навътре навлизаше, колкото повече информация трупаше, толкова по-заплетена се оказваше загадката.

Но за каквото и да ставаше дума, то влизаше в обхвата на инвестициите, които Брайтлинг и неговата компания бяха вложили — а тези инвестиции бяха огромни! И за каквото и да ставаше дума, то не се свеждаше до причиняването на смъртта на неизвестни и определено неважни за Джон Брайтлинг хора. Но в каква възможна схема можеше да се побере всичко това?

Попов отново трябваше да си признае, че нищо не му е ясно. Ако беше докладвал за това свое приключение на своите началници в КГБ, сигурно щяха да си помислят, че е малко мръднал, но въпреки това щяха да му наредят да продължи разследването по случая, докато не стигне до някакво заключение, което да им представи, и тъй като беше обучаван в КГБ, той не можеше да престане да изследва фактите, тъй както не можеше да спре да диша.