Том Кланси - Дъга Шест

— Преди тук имаше няколко големи ферми, но „Хоризонт“ ги изкупи всички за няколко години и започна да строи изследователската лаборатория. Отне известно време, но вече е завършена.

— Все още отглеждате тук пшеница?

— Да, самият комплекс не използва толкова много от терена и се стараем да запазим вида на останалата част такъв, какъвто си беше. По дяволите, тук отглеждаме достатъчно жито за всички хора в лабораторията, имаме си дори елеватори и всичко останало, ей там. — Той посочи на север.

Попов обърна очи натам и забеляза в далечината някакви бетонни съоръжения. Беше забележително колко голяма е Америка, а тази нейна част изглеждаше толкова плоска, почти като руските степи. Земята имаше леки падини и възвишения, но само колкото да подчертаят липсата на истински хълмове. Хамърът продължи на север, по някое време прекоси железопътен коловоз, който очевидно водеше към големите силози — елеватори, така ли ги нарече Доусън? Елеватори? Защо пък тази дума?

Още по на север той едва различи пътен трафик, движещ се по далечната магистрала.

— Това е северната граница — обясни Доусън, след като пресякоха необработен терен.

— Това там какво е?

— О, това са нашите малки рогати антилопи. — Доусън леко завъртя кормилото, за да се приближат.

Хамърът заподскача по тревистата земя.

— Красиви животни.

— Такива са, и са много бързи. Всъщност не са истински антилопи, генетично са по-близки до козата. Тези сладурани могат да тичат със скорост над шейсет километра в час и да издържат почти цял час на такова бягане. Освен това имат много остро зрение.

— Трудни са за лов, предполагам. Вие тук ловувате ли?

— Някои го правят, но аз — не. Аз съм веганец.

— Какво?

— Вегетарианец. Не ям месо или други животински продукти — отвърна някак с гордост Доусън. Дори коланът му беше изработен от брезент, а не от кожа.

— Какво означава това, Дейвид? — попита го Попов.

Никога не беше се натъквал на подобен екземпляр.

— О, просто избор, който сам направих. Не одобрявам убиването на животни за храна или по някаква друга причина. Не всички са съгласни с мен, дори и тук, в Проекта, но аз не съм единственият, който мисли по този начин. Природата трябва да се уважава, а не да се експлоатира.

— Аха, значи не купуваш на жена си кожени палта — каза с усмивка Попов. Беше чувал за съществуването на подобни фанатици.

— Едва ли бих го направил! — засмя се Доусън.

— Аз никога не съм ловувал — каза след това Попов, чудейки се каква ли реакция ще последва. — Никога не съм го смятал за разумно, а в Русия почти унищожиха повечето диви животни.

— Разбирам те. Това е много тъжно, но един ден те ще се върнат — обяви Доусън.

— Как, при толкова много ловци на държавна служба, чиято работа е да ги избиват? — Тази институция не беше премахната дори след свалянето на комунистическото управление.

Лицето на Доусън придоби загадъчен израз, какъвто Попов беше виждал неведнъж в средите на КГБ. Този човек знаеше нещо, което не желаеше да сподели в момента, макар да знаеше, че е важно.

— О, има начини, приятелю. Има начини.

Разходката отне час и половина и Попов беше много впечатлен от размерите на комплекса. Пътят за достъп до основното здание на комплекса наистина беше самолетна писта, забеляза той, с електронно оборудване за насочване на самолети и пътна светлинна сигнализация, която да предупреждава автомобилите да се изтеглят. Той попита Доусън за това.

— Да, то си е очевидно, нали? Човек не може да докара и изкара оттук едно „Джи“ току-така. Казват, че тук могат да кацат истински граждански самолети, среден размер, но това още не съм го виждал.

— Доктор Брайтлинг трябва да е похарчил доста пари за построяването на всичко това.

— Вярно е — съгласи се Доусън. — Но си струва, повярвай ми. — Той подкара по магистралата-писта до сградата на лабораторията и спря. — Ела с мен.

Попов го последва, без да пита защо. Никога не си беше давал сметка колко могъща може да е една голяма американска корпорация. Това тук можеше и трябваше да е по-скоро правителствен институт, с цялата прилежаща земя и огромния комплекс постройки. Хотелската сграда, в която бе прекарал нощта, сигурно можеше да приюти хиляди хора — но защо е трябвало да строят такова нещо тук? Да не би Брайтлинг да се канеше да премести тук цялата си корпорация, с всичките й служители? Толкова далече от големите градове, летища, от всички неща, които предлага цивилизацията. Защо тук? Освен, разбира се, заради сигурността. Освен това комплексът се намираше далече от всякакви полицейски агенции, от новинарски медии и от репортери. За целите на сигурността това съоръжение спокойно можеше да се намира и на Луната.