Том Кланси - Дъга Шест

— Как беше полетът снощи?

— Приятен и без произшествия — отвърна Попов, отпивайки от второто си кафе за тази сутрин. — Е, и какво е това място?

— Ами, „Хоризонт“ го построи за изследователски център. Вие знаете с какво се занимава компанията, нали?

— Да — кимна Попов. — Лекарства и биологични изследвания, световен лидер.

— Е, това е поредният комплекс за изследвания и развитие за тяхната работа. Завършиха го съвсем наскоро. В момента водим хора тук. Скоро ще се превърне в главния комплекс на компанията.

— Но защо тук, сред нищото? — попита Попов, оглеждайки предимно празната кафетерия.

— Е, най-напред това място е с централно разположение. Можеш да стигнеш до всяка точка на страната за по-малко от три часа. И няма никой наоколо, който да ни притеснява. Освен това комплексът е добре защитен. „Хоризонт“ върши много неща, които изискват защита, нали разбирате.

— Промишлен шпионаж?

Доусън кимна.

— Точно така. От това се опасяваме.

— Ще мога ли да поразгледам, да видя околностите и прочие?

— Лично ще ви разведа с колата. Господин Хенриксен ми каза да ви окажа пълно гостоприемство в комплекса. Най-напред довършете закуската си. Аз имам да свърша няколко други неща. Ще се върна след петнайсетина минути.

— Добре, благодаря ви — каза Попов и го изгледа, докато излизаше от помещението.

Това място притежаваше странни белези, почти като някакъв секретен държавен институт… като руски секретен комплекс, помисли си Попов. Като че ли му липсваше одухотвореност, характер, човешко измерение, което можеш да разпознаеш. Дори КГБ щеше да окачи на такова място огромен портрет на Ленин на някоя от огромните бели и голи стени, за да придаде на мястото поне някакво човешко измерение. Една от стените беше с цветни прозорци, през които можеха да се видят като че ли засети с жито нивя и някакво шосе, но нищо повече. Почти приличаше на кораб сред открито море. Никога не беше виждал нищо подобно. Бившият офицер от КГБ се зае със закуската си. Инстинктите му вече бяха нащрек и той се надяваше да разбере колкото се може повече и колкото може по-бързо.

— Доминго, искам да поемеш това — каза Джон.

— Пътят е много дълъг, Джон, а аз току-що станах татко — възрази Чавес.

— Съжалявам, момко, но Ковингтън е извън строя. Също и Чин. Ще изпратя теб с още четирима души. Работата е лесна, Динг. Австралийците си знаят работата, но ни помолиха само да прескочим и да огледаме — а причината е, че ти се справи експертно със задачите си досега.

— Кога тръгвам?

— Днес, със 747 от „Хийтроу“. — Кларк му връчи плика с билетите.

— Страхотно — изръмжа Чавес.

— Ей, радвай се, че поне беше тук при раждането, татенце.

— Да бе! Ами ако нещо се появи, докато ни няма? — изпробва Чавес един последен малък аргумент.

— Все ще можем да сглобим един екип, но смяташ ли, че някой ще се осмели скоро да ни дръпне за опашката? След като пъхнахме в торбата тези отрепки от ИРА? Аз не мисля — заключи Кларк.

— Какво става с оня руснак, Серов?

— ФБР са по това, опитват се да го спипат в Ню Йорк. Назначили са цяла тайфа агенти по случая.

Един от тях беше Том Съливан. В момента той се намираше в пощенската станция. Пощенска кутия 1453 принадлежеше на загадъчния господин Серов. В кутията имаше доста поща и една сметка от „Виза“, но се оказа, че никой не беше я отварял поне от девет дни, доколкото можеше да се установи по датите върху клеймата на пликовете, и никой от служителите не заяви, че знае как изглежда притежателят на кутия 1453, макар един да сподели, че не си взимал пощата много често. Беше оставил някакъв уличен адрес, получавайки кутията, но се оказа, че е адресът на някаква италианска пекарна на няколко пресечки оттук, а телефонният номер беше измислен.

— Адски сигурно е, че този тип е „призрак“ — разсъди на глас Съливан, зачуден защо с този случай не беше се заловила групата за Чуждестранно контраразузнаване.

— На такова мирише — съгласи се Чатъм.

Задачата им тук вече бе приключила. Не разполагаха с никакво доказателство за престъпление от страна на обекта, а и нямаха толкова човешки ресурси, че да възложат на някой агент да наглежда периодично пощенската кутия.

Мерките за сигурност тук бяха добри, прецени Попов, докато го развеждаха в едно от военизираните на вид превозни средства, което Доусън беше нарекъл „Хъмър“. Първото условие при мерките за сигурност беше да разполагаш с дълбочинна отбрана. Такава тук имаше. Беше дълбока поне десет километра, още преди да прекосиш линията за частна собственост.