Том Кланси - Дъга Шест

Но проблемът при химическите оръжия беше в трудността да бъдат разпространени равномерно на бойното поле, така че да засегнат ефикасно вражеските войници. Това, че същите тези химикали щяха да пътуват на големи пространства и да убият невинни граждани, беше мръсната тайна, която военните организации и правителствата, които ги управляваха, винаги бяха крили. А те дори не бяха и помисляли за дивия живот, който също щеше да бъде унищожен в огромни количества — и още по-лошо, за генетичните щети, които тези агенти причиняваха, защото минималните дози нервен газ, много под необходимата за смърт доза, поразяваха самата ДНК на жертвата, причинявайки мутации, които щяха да продължат поколения. Джиъринг беше прекарал години в изучаването на тези неща и предполагаше, че тъкмо това го беше направило чувствителен към отнемането на живот.

Това сега не беше същото. Той нямаше да разпространява органофосфатни химически отрови, а по-скоро малки вирусни частици. А хората, които щяха да преминават през охладителната оросяваща система в проходите и по рампите на стадиона, щяха да ги вдишат, телесната им химия щеше да счупи нанокапсулите, пускайки пръчиците на „Шива“ да се задействат… бавно, разбира се… и после щяха да се върнат у дома, за да разпространят „Шива“ още повече, и четири или шест седмици след финала на Олимпийските игри епидемията щеше да избухне по целия свят и щеше да настъпи повсеместна паника. Корпорация „Хоризонт“ щеше да обяви, че разполага с експерименталния вариант на Ваксина А, която действа при животни и примати — и която е безопасна за приложение при хората — готова за масово производство, и тя щеше да се произведе в масови количества и да се разпространи по целия свят, и след още четири до шест седмици инжектираните щяха също да развият симптомите на „Шива“, и така, с мъничко късмет, светът щеше да бъде обезлюден до част от процента на сегашното си население. Щяха да избухнат безредици, при които щяха да бъдат избити мнозина от хората, благословени от Природата с високоефективни имунни системи, и след още някакви си два месеца щяха да останат съвсем малко хора, добре организирани и добре екипирани, в безопасност в Канзас и в Бразилия, и след още някаква си половин година те щяха да станат наследници на един свят, възвръщащ се към естественото си състояние. Нямаше да е като в Дъгуей — една безцелна авария. Щеше да бъде съзнателен акт от страна на човек, който през целия си професионален живот беше осъждал масовото убийство, но който в края на краищата беше помагал за убийството на невинни същества… Той се обърна и изгледа домакина си.

— Какви са дългосрочните прогнози за времето?

— Сухо и горещо. Надявам се, че спортистите са в добра форма. Ще им потрябва.

— Е, тази ваша оросяваща система е чудо — отбеляза Джиъринг. — Дано само не се доберат до нея някои неподходящи хора. С ваше разрешение, бих искал моите хора да хвърлят по едно око на това нещо.

— Идеално — съгласи се старшият полицай.

Този американец наистина се беше вманиачил по тази оросителна система, но той все пак беше бивш офицер по газовете и това може би обясняваше нещата.

Вечерта Попов не беше спуснал щорите, затова зората го събуди рязко. Той отвори очи и примигна болезнено, когато изгряващото слънце се надигна над полетата на Канзас. В медицинското шкафче в банята, както установи, имаше тиленол и аспирин, в кухнята имаше кафе на зърна за кафемашината, но нищо полезно в хладилника. Затова той си взе душ, направи си кафе, след което излезе от стаята си, за да потърси храна. Намери една кафетерия, при това голяма, но почти без никакви клиенти, макар че около масите се мяркаха хора, и той отиде да си вземе закуска и седна сам, оглеждайки другите в просторното помещение. Главно хора на тридесет–четиридесет годишна възраст, прецени той с професионалното си око, някои бяха облечени с лабораторни мантии.

— Господин Попов? — каза нечий глас и Попов се обърна.

— Да?

— Аз съм Дейв Доусън, шеф на охраната тук. Трябва да ви дам това да си го сложите — той извади бяла пластмасова табелка, която Попов трябваше да закачи на ризата си — и да ви разведа днес наоколо. Добре дошли в Канзас.

— Благодаря. — Попов закачи табелката. На нея дори имаше снимката му.

— Би трябвало да я носите винаги, за да знаят хората тук, че не сте външен — подхвърли му Доусън.

— Да, разбирам. — Значи това място се контролираше с пропуски и си имаше началник на охраната. Колко интересно.