Том Кланси - Дъга Шест

— Да ви донеса нещо?

— Не, благодарим, не се притеснявай — отвърна Съливан на „ти“.

Току-що беше забелязал нещо, което липсваше при първата беседа. Напрежение. Дали беше притеснението, в което хората понякога изпадаха, докато говорят с агенти на ФБР, или този човек се опитваше да скрие нещо? Маклийн си приготви питие и се върна.

— Би ли ни описал Мери Банистър? — попита го Съливан.

— Хубавичка, но не е нещо изключително. Приятна, одухотворена… тоест, мила, с чувство за хумор, забавно е да си с нея. Момиче, дошло в големия град за първи път… искам да кажа, хубавко момиче, нали разбирате?

— Но никой не е бил много близък с нея, казваш?

— Не, доколкото знам, но аз и не я познавах толкова добре. Какво казват другите хора?

— Ами, хората от бара казват, че си бил в доста приятелски отношения с нея…

— Може би, да, но не толкова приятелски. Искам да кажа, не се стигна до нищо. Аз дори не съм я целувал. — Усети, че започва да се повтаря, и отпи от чашата си. — Де да бях, но не съм — добави той.

— С кого от бара всъщност си близък? — попита Чатъм.

— Вижте, това са лични неща — възрази Кърк.

— Ами, нали се сещаш как стават тези неща. Искаме просто да добием усет, да разберем как става, такива работи.

— Вижте, не съм от тези, дето ще целунат и после ще кажат, окей? Не съм по тази част.

— Не мога да те виня за това — отбеляза с усмивка Съливан. — Но изглежда малко необичайно за тълпата в бара за самотници.

— О, разбира се, има типове, които обичат да си бележат жертвичките на дръжката на патлака, но това не е моят стил.

— И така, Мери Банистър е изчезнала, а ти не си забелязал?

— Може би, но не съм мислил много за това. Този кръг там е преходен, нали разбирате? Едни идват, други си отиват, а някои не виждаш никога повече. Те просто като че ли изчезват.

— Да си й звънял?

Маклийн се навъси.

— Не, не помня да ми е давала номера си. Предполагам, че е била в справочника, но не, никога не съм й звънял.

— Само си я завел до дома й онзи единствен път?

— Точно така, онзи единствен път — потвърди Маклийн, отпивайки от чашата си.

Вече изпитваше силно желание тези двама инквизитори най-после да се разкарат от дома му. Дали те… можеха ли те да знаят нещо? Защо се бяха върнали при него? Е, в апартамента му нямаше нищо, което да показва, че той познава което и да е момиче от „Търтъл Ин“. Може би няколко телефонни номера, но никакви забравени чорапогащи от жените, които беше водил тук.

— Искам да кажа, вие, момчета, нали миналия път огледахте тук — вметна той.

— Не се притеснявай. Винаги го правим. Част от рутинната процедура — поясни Съливан. — Е, ние имаме още една среща след десет минути на улицата. Благодарим, че се съгласи да поговорим. Нали пазиш визитката ми?

— Да, в кухнята е, залепил съм я на хладилника.

— Добре. Виж, това дело е малко трудно. Моля те, премисли отново, и ако се сетиш за каквото и да е — за каквото и да е, моля те, обади ми се, нали?

— Разбира се.

Маклийн стана и ги заведе до входната врата, след което се върна при питието си и удари още една глътка.

— Нервен е — каза Чатъм на улицата.

— Абсолютно. Имаме ли достатъчно, за да му направим фоново проучване?

— Без проблем — отвърна Чатъм.

— Утре сутринта — каза старшият агент.

Това беше второто му пътуване до летище „Титърбъро“, но този път самолетът беше различен, с изписано на опашката КОРП. „ХОРИЗОНТ“. Дмитрий се позамисли и реши, че би могъл да се измъкне от всяко място на територията на САЩ. Знаеше, че Хенриксен ще предупреди Брайтлинг да не предприема нищо драстично. В това пътуване се съдържаше някакъв елемент на тревога, но не повече от любопитството му, затова Попов се настани в мястото вляво и зачака екипажът да запали двигателите и да се отдели от терминала. Имаше дори една симпатична стюардеса, която му предложи чаша водка „Финландия“ и той я глътна, докато перките на „Гълфстрийм V“ ускоряваха въртенето си. Канзас. Щатът на житните полета и торнадата, на по-малко от три часа път оттук.

— Господин Хенриксен?

— Да, кой е?

— Кърк Маклийн.

— Нещо не е наред ли? — попита Хенриксен, разтревожен от интонацията му.

Тъмнината скри пейзажа. Попов слезе от самолета и установи, че го чака голям автомобил от военен тип. После забеляза линиите, боядисани върху тармаковата настилка, и се зачуди на самолетна писта ли е кацнал, или на някакъв междуселищен път. Но не, в далечината се виждаше огромно здание, отчасти осветено. Обзет от любопитство, Дмитрий се качи в колата и я подкара към него. Очите му постепенно се приспособиха към пейзажа. Земята наоколо изглеждаше съвсем равнинна, с ниски, леко заоблени хълмчета. В огледалото видя, че към бизнес-самолета подходи цистерна, вероятно за да го зареди за обратния му път до Ню Джързи, та Брайтлинг да може да го използва за други цели. Попов не знаеше, че корпорация „Хоризонт“ имаше много такива машини; броят им току-що се беше увеличил с още три от завода в околностите на Савана, Джорджия. В сградата един униформен охранител го отведе до асансьора и после — до стаята му на четвъртия етаж, която не се различаваше особено от стая в сравнително приличен хотел, само дето имаше прибори за готвене и хладилник. Имаше телевизор и видео, и всички записи в лентите, подредени в шкафчето бяха… за природата, забеляза той. Лъвове, мечки, мишки, хвърляща хайвера си сьомга. Нито един игрален филм. Списанията върху масичката до леглото също бяха с тематика за природата. Колко странно. Но пък имаше добре заредено барче, включително с водка „Абсолют“, която беше почти толкова добра, колкото любимата му руска водка. Той си наля и включи телевизора на Си Ен Ен.