Том Кланси - Дъга Шест

Но в този случай, Уилямс получи обаждане от Уайтхол само тридесет минути след като бе изпратил информацията.

— Питър?

— Да, Бърт?

— Този паспорт, на Йосиф Серов… има нещо много странно.

— Какво?

— Адресът, който имаме за този човек, е на погребален дом, а телефонът е от същото място. Те никога не са чували за Йосиф Серов, жив или мъртъв.

— Охо? Фалшив паспорт? — Той вдигна паспорта от бележника върху бюрото си. Ако това беше фалшификат, беше адски изпипана работа. Дали наистина за разнообразие този път не ставаше нещо интересно?

— Не, съвсем редовен си е, номерът и името ги има в компютъра, но този тип Серов не живее там, където е заявил, че живее. Мисля, че става дума за неверни документи. Записът показва, че е натурализиран гражданин. Искаш ли да проверим и това?

Уилямс се замисли. Беше виждал фалшиви документи и преди и се беше научил как да си ги осигурява сам в академията на СИС. Какво пък, защо не? Може би щеше да разкрие шпионин или нещо такова?

— Да, Бърт, можеш ли да ми направиш тази услуга?

— Ще ти се обадя утре — обеща му служителят във Форин Офис.

От своя страна, Питър Уилямс включи компютъра си и изпрати и-мейл до Лондон, с което поредният скучен работен ден на този млад офицер приключи. Ню Йорк беше досущ като Лондон, скъп, безличен и пълен с културни събития, но за съжаление тук липсваха добрите маниери на родния му град.

Серов. Руско име, но човек можеше напоследък да ги срещне под път и над път. Имаше много руснаци в Лондон и още повече тук, в Ню Йорк, където толкова много шофьори на таксита току-що бяха слезли от кораба или самолета от Русия и нито знаеха езика, нито забележителностите на Ню Йорк. Загубен британски паспорт с руско име.

На три хиляди и четиристотин мили оттам името „Серов“ беше въведено в компютърната система на СИС. Името вече беше проигравано за възможни находки и не беше открито нищо ценно, обаче изпълнителската програма съдържаше много имена и фрази и сканираше всички. Името „Серов“ беше достатъчно — въведоха го също така с изписване Серофф и Сероф — и когато пристигна и-мейлът от Ню Йорк, компютърът го защипа и веднага изпрати съобщението до един от щабните офицери. Знаейки, че „Йосиф“ е руският вариант на Джоузеф, и тъй като паспортните данни даваха възраст в допустимия обхват, той отбеляза съобщението и го препрати до компютърния терминал на лицето, което беше направило първоначалното запитване за Серов, Йосиф Андреевич.

Междувременно съобщението се появи като и-мейл на настолния компютър на Бил Тоуни. Адски полезни неща са тези компютри, помисли си Тоуни, докато разпечатваше съобщението. Ню Йорк. Това беше интересно. Той набра номера на консулството и се свърза с Питър Уилямс.

— Този паспорт на лицето Серов, можете ли да ми кажете нещо друго за него? — попита той, след като съобщи кой е.

— Ами, да, в него има и две кредитни карти, „Мастъркард“ и „Виза“, и двете платинени. — Което, не се налагаше да обяснява, означаваше, че имат сравнително големи кредитни лимити.

— Добре. Искам да ми изпратите незабавно снимката му и номерата на кредитните карти по секретните линии. — Тоуни му продиктува съответния номер.

— Да, сър. Веднага ще го направя — отвърна искрено Уилямс, чудейки се за какво ли става дума. И кой по дяволите беше този Бил Тоуни? Който и да беше, явно работеше до късно, тъй като Англия беше с пет часа пред Ню Йорк, а самият Питър Уилямс вече се замисляше какво ли ще му предложат за вечеря.

— Джон?

— Да, Бил? — отвърна уморено Кларк вдигна очи от бюрото си и се зачуди дали изобщо ще успее да види внука си днес.

— Нашият приятел Серов се появи — каза човекът на СИС и очите на Кларк веднага се присвиха.

— Охо? Къде?

— В Ню Йорк. Намерили са британски паспорт в торба с боклук на летище „Ла Гуардия“, с две кредитни карти в него. Е — разшири той доклада си, — паспортът и картите са на името на Джоузеф А. Серов.

— Да проиграем картите да видим дали…

— Обадих се на правното аташе във вашето посолство в Лондон да проверят картите, да. Би трябвало да има някаква информация след около час. Може да разплетем възела, Джон — добави Тоуни обнадеждено.

— Кой се занимава със случая в САЩ?

— Гъс Вернер, помощник директор, Отдел за тероризъм. Познаваш ли го?

Кларк поклати глава.

— Не, но го знам по име.

— Аз го познавам. Добър е.

ФБР поддържаше сърдечни взаимоотношения с всякакви видове бизнес. „Мастъркард“ и „Виза“ не правеха изключение. Един агент на ФБР се обади в седалищата на двете фирми от главната квартира на ФБР, Хувър Билдинг, и продиктува номерата на картите на шефовете по сигурността и на двете. И двамата бяха бивши агенти на ФБР — ФБР изпращаше много свои пенсионирани служители на подобни длъжности, с което изграждаше голяма и разнообразна мрежа от свои „стари познати“ — и потърсиха в компютрите си и получиха информация за сметките, включваща името, адреса, история на кредита, и най-важното — последни плащания. Полетът на „Бритиш Еъруейз“ от лондонското „Хийтроу“ до „О’Хеър“ в Чикаго подскочи на екрана — всъщност изпратената по факса страница — на бюрото на агента във Вашингтон.