Том Кланси - Дъга Шест

— Е? — попита Гъс Вернер, когато младият офицер влезе в кабинета му.

— Късно вчера е взел полет от Лондон до Чикаго, а после от Чикаго до Ню Йорк, може би последния, взел е билет в задния отсек, освободен в последния момент. Трябва да е хвърлил документите си за самоличност след като е пристигнал. Ето. — Агентът му връчи записите на плащанията и информацията за полетите. Вернер прегледа набързо страниците.

— Това не са боклуци — отбеляза тихо бившият шеф на Екипа за спасяване на заложници. — Това изглежда добро попадение, Джони.

— Да, сър — отвърна младият агент, съвсем наскоро дошъл от градския полеви отдел на Оклахома. — Но едно остава неясно. Как е стигнал до Европа този път? Всичко друго е документирано, има и един полет от Дъблин до Лондон, но нищо оттук до Ирландия — докладва специален агент Джеймс Уошингтън.

— Може да има и „Америкън Експрес“. Обади се да провериш — заповяда Вернер на младия мъж.

— Слушам — заяви Уошингтън.

— На кого да се обадя за това? — попита Вернер.

— Ето, сър. — Уошингтън му посочи номера на предната страница на факса.

— О, добре, този го познавам. Благодаря, Джими. — Вернер вдигна слушалката и набра международния номер. — Господин Тоуни, моля — каза той на оператора. — Търси го Гъс Вернер от главната квартира на ФБР във Вашингтон.

— Здравей, Гъс. Много сте бързи — каза Тоуни. Вече се беше преоблякъл и се канеше най-после да си тръгне за дома.

— Чудесата на компютърния век, Бил. Имам евентуално попадение за този тип, Серов. Летял е вчера от „Хийтроу“ до Чикаго. Полетът е бил около три часа след вашата патаклама в Херефорд. Разполагам с наета кола, хотелска сметка и полет от Чикаго до Ню Йорк Сити, след като е пристигнал тук.

— Адрес?

— Откъде толкова късмет? Само пощенска кутия в долен Манхатън — каза помощник-директорът на събеседника си. — Бил, смяташ ли, че това е гореща новина?

— Гъс, адски горещо е. Шон Грейди ни каза името и един от останалите пленници го потвърди. Този симпатяга Серов е доставил огромна парична сума и пет килограма кокаин малко преди нападението. В момента работим по това с швейцарците, да проследим парите. А сега, както изглежда, базата на този тип е в Америка. Много интересно.

— Наистина. Ще трябва да издирим този помияр, ако можем — разсъди на глас Вернер.

За разследването, което щеше да открие, съществуваше обилно законодателство. Американските закони против тероризма се простираха по целия свят и предвиждаха драконовски наказателни мерки. Същото беше в сила и за законите против наркотиците.

— Ще се опиташ ли? — попита Тоуни.

— Естествено, Бил — отвърна уверено Вернер. — Откривам лично папката по този случай. Започва ловът на господин Серов.

— Чудесно. Благодаря ти, Гъс.

Вернер се консултира с компютъра си за подходяща парола. Това дело щеше да бъде важно и засекретено, а паролата на делото щеше да бъде… не, не това. Той нареди на машината да избере друго. Да. ПРЕФЕКТ, дума, която той помнеше от йезуитското средно училище в Сейнт Луис.

— Господин Вернер? — извика му секретарката. — Господин Хенриксен ви търси на трета линия.

Вернер вдигна слушалката и каза:

— Здрасти, Бил.

— Хубавец е, нали? — попита Чавес.

Джон Конър Чавес лежеше в малкото си пластмасово креватче и в момента спеше мирно и кротко. Картончето с името му на таблата на креватчето удостоверяваше самоличността му, донякъде го правеше и въоръженият полицай, охраняващ яслата. Имаше още един негов колега на етажа с майките, както и трима войници от екипа на СВС на партерния етаж — тях беше по-трудно да различи човек, тъй като бяха цивилни и с дълги коси. Всички тези мерки отново бяха израз на манталитета „като се обърне каруцата, пътища много“, но Чавес нямаше нищо против наоколо да има хора, които да закрилят жена му и детето му.

— Всички са сладки — съгласи се Джон Кларк, спомняйки си как бяха изглеждали Паци и Меги на тази възраст — каква възраст, едва вчерашен. Като повечето мъже, Джон винаги мислеше за децата си като за бебета, без да може да забрави първия път, когато ги е държал. И ето че сега той отново се потопи в топлото сияние, знаейки съвсем точно какво изпитва Динг в момента, горд и в същото време леко притеснен от отговорността, свързана с бащинството. Е, така и трябваше да бъде. „Прилича на майка си“ — прецени след това Джон, което означаваше на неговата линия от семейството, което, помисли си той, беше добре. Но Джон с иронична усмивка се зачуди дали малкият сънува на испански и дали докато расте, ще научи испански — какво пък, да не би да е лошо да е двуезичен? После зумерът му избибипка. Джон изръмжа и го вдигна от колана си. Телефонът на Бил Тоуни. Той измъкна мобилния телефон от джоба на панталона си и набра номера. Минаха пет секунди, докато кодиращата система се синхронизира.