Том Кланси - Дъга Шест

— Да се върнем при него да го разпитаме?

Съливан кимна.

— Да.

Беше просто банална процедура. Кърк Маклийн не им приличаше на евентуален сериен убиец — но пък точно това беше най-добрата маскировка за един престъпник, както бяха учили и двамата в Академията на ФБР в Куонтико, Вирджиния. Те също така знаеха, че най-скучната част от рутинните процедури в разследването често разчупва заплетените възли на много повече дела, отколкото чудесата, толкова обичани в криминалните романи. Истинската полицейска работа беше досадна, затъпяващо повтаряща се, и тези, които се придържаха към нея, печелеха. Обикновено.

Странно беше това утро в Херефорд. От една страна, Екип 2 беше притихнал заради случилото се вчера. Загубата на другари по оръжие често се отразява по този начин на всяко военно формирование. Но от друга страна, шефът им беше станал баща, а това винаги е едно от най-добрите неща, които могат да сполетят един мъж. На път за сутрешната ФП малко пренапрегнатият командир на Екип 2, който изобщо не беше спал цялата нощ, се беше ръкувал с всеки от членовете на екипа, което неизменно бе придружено с кратко поздравление и разбираща усмивка, тъй като всички те вече бяха бащи, дори по-младите от шефа. Сутрешната ФП беше съкратена и след кроса Еди Прайс посъветва Чавес да се прибере у дома и да поспи няколко часа, тъй като нямаше да е от полза за никого в сегашното си състояние. Чавес направи точно това и се въртя в леглото до обед, след което стана с ужасно главоболие.

Както и Дмитрий Попов. Не изглеждаше никак честно, тъй като предния ден почти не беше пил. Той предположи, че по такъв начин тялото му си отмъщава заради насилието с дългото пътуване, прибавено към доста възбуждащия ден край Лондон. Той се събуди от сигнала на Си Ен Ен на телевизора и се затътри към банята за обичайната сутрешна процедура, плюс малко аспирин, после в кухнята, за да си направи кафе. След два часа, вече изкъпан и облечен, той разопакова багажа си и окачи в гардероба дрехите, които си беше купил в Европа. Гънките щяха да се изправят за ден–два. Беше време да вземе такси до средната част на Манхатън.

Служителката в „Изгубени вещи“ на Стейтън Айланд иначе беше секретарка и това бе едно от допълнителните й задължения, които мразеше. Нещата, които й хвърляха на бюрото, винаги бяха вмирисани и от това често й се повдигаше. Днешният ден не правеше изключение и тя се улови, че се чуди защо хората трябва да хвърлят такива гадни неща в боклука, вместо в… какво? Не можа да го измисли. Да ги държат в джобовете си, може би? Аленият паспорт не правеше изключение. Йосиф А. Серов. Снимката принадлежеше на около петдесетгодишен мъж, прецени тя, почти толкова забележителен, колкото хамбургер „Макдоналдс“. Но все пак това беше паспорт, с две кредитни карти вътре, и принадлежеше на някого. Тя вдигна телефонния справочник от бюрото си и се обади в Британското консулство в Манхатън, каза на телефонистката за какво става дума и в резултат на това я свързаха със служителя по паспортния контрол. Не знаеше, че службата за паспортен контрол от поколения е полусекретна прикриваща длъжност за полеви служители на Сикрит Интелиджънс Сървис. След кратък разговор един от боклукчийските камиони, който бездруго тръгваше за Манхатън, остави плика в консулството, където портиерът се обади в съответния офис, една секретарка слезе да го прибере и после го остави на бюрото на своя шеф Питър Уилямс.

Уилямс беше млад разузнавач, получил първото си назначение за работа извън родината си. Беше типично безопасна, удобна работа в голям град в съюзна държава и той командваше няколко агенти, все дипломати, работещи в Обединените нации. От тях той търсеше и понякога получаваше разузнавателни данни за дипломацията на низше ниво, която се препращаше до Уайтхол, за да бъде проучена и обмислена от също толкова низши бюрократи във Форин Офис.

Този вмирисан паспорт беше нещо необичайно. Макар службата му да включваше подобни неща, всъщност най-често му се налагаше да урежда издаването на нови паспорти на хора, които си ги бяха загубили по един или друг начин в Ню Йорк, което се случваше доста често, въпреки че винаги беше смущаващо за хората, на които им се налагаше да прибегнат до тази подмяна. Процедурата предполагаше в този случай Уилямс да изпрати по факс идентификационния номер на документа до Лондон, за да установят самоличността на собственика, и после да се обадят на него или нея на домашния телефон, надявайки се да намерят някой член на семейството или прислуга, които биха могли да знаят къде може да се намира притежателят на паспорта.