Том Кланси - Дъга Шест

— Да, все за това мисля, откакто Джеф ми показа снимките — каза барманът. Казваше се Боб Джонсън. Сега се беше облякъл за вечерта — с бяла риза, широк черен пояс и тънка кожена вратовръзка.

— Познавате ли тази жена?

— Да. — Той кимна утвърдително. — Мери Банистър. Другата е Ан Претлоу. Идваха тук редовно. Хубавелки. Танцуваха и флиртуваха с мъжете. Това място е доста оживено нощно време, особено през уикендите. Идваха около осем и напускаха към единайсет — единайсет и половина.

— Сами?

— Когато си отиваха ли? Повечето пъти, но не винаги. Ани си имаше един, когото харесваше. Казва се Ханк, фамилията му не помня. Бял, с кафява коса, кафяви очи, горе-долу моя ръст, с коремче, но не много дебел. Мисля, че е адвокат. Сигурно ще се отбие тази вечер. Той е доста редовен тук. Имаше и един друг… може би последния път, когато я видях тук… как, по дяволите, се казваше пък тоя? — Джонсън сведе поглед към бара. — Кърт, Кърк, нещо такова. Сега като се сетих, видях как Мери танцува с него един–два пъти. Белокож мъж, висок, с приятна външност, не съм го виждал от доста време. Поръчваше коктейл с уиски и лимонов сок, обикновено с „Джим Бийм“, оставяше добри бакшиши. — Един барман винаги запомня хората, които оставят добри и лоши бакшиши. — Беше ловец.

— Какво? — попита агент Съливан.

— Ловеше мацета, човече. Нали знаете за какво мъжете се отбиват в заведения като моето.

Този тип им беше пратен от самия Господ, помислиха си едновременно Съливан и Чатъм.

— Но не сте го виждали от известно време?

— Тоя Кърт ли? Не, поне от две седмици, може и повече.

— Дали можете да ни помогнете да съставим картинка заедно?

— Имате предвид скица, като по вестниците? — попита Джонсън.

— Точно така — потвърди Чапмън.

— Е, мога да се опитам. Някои от мацетата, които идват тук, може също да го познават. Мисля, че Мариса го познава. Тя е от редовните, идва тук всяка вечер, цъфва някъде към седем, седем и половина.

— Мисля, че ще се позадържим тук — каза Съливан и погледна часовника си.

В базата на КВС в Мидънхол беше полунощ. Малой вдигна „Найт Хоук“ от площадката и се отправи на запад към Херефорд. Контролните лостове бяха все така плътни и леки за управление, както винаги, а новата джаджа работеше. Оказа се, че е индикатор за горивото, цифров, за да му показва с числа, вместо със стрелка, колко гориво му остава. Освен това превключвателят можеше да го настройва между галони (американски, не имперски) и фунтове. Идеята не беше лоша. Нощта беше сравнително ясна, нещо необичайно за тази част от света, но луна нямаше и той предпочете да използва очилата за нощно виждане. Те превръщаха мрака в зеленикав здрач и въпреки че намаляваха остротата на зрението му от 20/20 на 20/40, това все пак беше значително подобрение в сравнение с възможността да пилотираш на сляпо в мрака. Държеше вертолета на височина около 90 метра над земята, за да избегне електропроводите, които адски го притесняваха, както притесняваха всички опитни пилоти на хеликоптери. Отзад в машината нямаше бойци, с изключение на сержант Нанс, който продължаваше да носи пистолета си, за да се чувства по-войнствено — ръчното въоръжение беше разрешено за бойците от специални операции, дори на тези, за които беше малко вероятно, че ще се наложи да го използват. Малой държеше своята „Берета“ М9 в пилотската си чанта, вместо в кобур под мишницата, което му се струваше твърде мелодраматично, особено за един морски.

— Вертолет долу при площадката на болницата — каза лейтенант Харисън. — Върти и мига.

— Видях го — потвърди Малой. Щяха да го подминат чисто, дори колегата да решеше точно в този момент да се издигне. — Нищо друго на наш’то ниво — добави той, взирайки се надалеч към мигащите светлини на кацащите и отлитащи самолети в Хийтроу и Лутън. Човек никога не спира да се оглежда, ако иска да живее дълго. Ако му поверяха командването на ВХМ-1 във Военноморската въздушна база в Анакостия, поради трафика на национално летище „Рийгън“ щеше редовно да пилотира през много тъпкано въздушно пространство, и макар да уважаваше пилотите на гражданските самолети, той им се доверяваше по-малко, отколкото разчиташе на собствените си способности — а те, знаеше той, гледаха абсолютно по същия начин на него и на всички авиатори в зелени пилотски униформи. За да си изкарваш хляба като пилот, трябва да мислиш за себе си като за най-добрия, въпреки че в случая с Малой той знаеше, че наистина е така. А и това момченце до него, Харисън, изглеждаше обещаващ, стига да останеше под пагон, вместо да стане авиодиспечер някъде. Най-после се появи площадката за приземяване в Херефорд и Малой се понесе към нея. Пет минути по-късно щеше вече да е на земята, а след още двадесет — в леглото си.