Том Кланси - Дъга Шест

— До скоро, Тим.

— Чао, Динг.

Мнозина не могат да го правят, но някои просто притежават дарбата да запомнят физиономии. Тази дарба е особено полезна за бармани, защото хората обичат да се връщат в заведения, в които човекът зад бара е запомнил каква е любимата ти напитка. Това беше в сила и за нюйоркския коктейл-бар „Търтъл Ин“ на Кълъмбъс Авеню. Патрулът влезе тъкмо когато барът отвори по обед, и каза:

— Здравей, Боб.

— Здрасти, Джеф. Кафе?

— Да — отвърна младият полицай. Необичайно за един бар, в това заведение правеха добро кафе, тъй като беше предпочитаното място за младите преуспяващи фукльовци в тази част на града. Лъжичка захар и малко сметана, и барманът му подаде чашката.

Джеф патрулираше по този маршрут вече близо две години, достатъчно дълго, за да познава повечето собственици на заведения, а повечето от тях познаваха него и навиците му. Беше честно ченге, но не и от онези, които отказваха безплатна хапка или питие, особено от вкусните понички — любимата храна за американските ченгета.

— Е, какво ни тресе напоследък? — попита Боб.

— Търсим едно изчезнало момиче — отвърна Джеф. — Познаваш ли това лице? — Той му подаде разпечатаната листовка.

— Аха, Ани някоя си, обича шардоне „Кендъл Джаксън“.

Беше от редовните. Не съм я виждал от доста време обаче.

— А тази? — Втора листовка беше подадена през бара.

Боб я огледа за секунда–две.

— Мери… Мери Банистър. Помня я, щото е една шавръклива такава, нали ме разбираш? Ама и нея не съм я виждал от доста време.

Патрулът не можеше да повярва на късмета си.

— Какво знаеш за тях?

— Чакай малко, ти каза, че са изчезнали, така ли?

— Точно така, мой човек. — Джеф отпи от кафето си. — ФБР е по тази. — Той почуках пръст снимката на Банистър. — На другата попаднахме ние.

— Е, проклет да съм, ако знам много нещо за тях. Мяркаха се тук по няколко дни седмично, танцуваха и прочие, нали знаеш, както правят самотните момичета — търсят си мъже.

— Окей, слушай сега какво ще ти кажа. Някои хора ще дойдат тук да говорят с теб за тях. Помисли си за това, нали? — Полицаят беше длъжен да обмисли възможността Боб да е един от тези, които биха могли да ги отвлекат, но при едно разследване винаги се рискува, а тази вероятност изглеждаше твърде слаба. Подобно на мнозина нюйоркски бармани и сервитьори човекът беше неосъществен актьор, което, изглежда, обясняваше силната му памет.

— Разбира се, Джеф. По дяволите, отвлечени, казваш? Не съм чувал много за такива работи напоследък.

— В този град има осем милиона истории, човече. Ще се видим — каза патрулът и се запъти към вратата. Имаше чувството, че си е свършил основната част от работата за днес, и веднага щом излезе, се обади по радиостанцията, за да съобщи току-що научената информация.

Физиономията на Грейди беше позната в Обединеното кралство, но не и червената брада и очилата, които, надяваше се той, щяха да прикрият достатъчно външния му вид, за да се сведе до минимум рискът да бъде разпознат от някой бдителен полицейски служител. Във всеки случай, полицейското присъствие тук не беше толкова тежко, колкото в Лондон. Порталът на базата Херефорд изглеждаше точно така, както го помнеше, а оттам пътят с кола до общинската болница не беше много дълъг. Там той проучи пътищата, отклоненията и участъците за паркиране и реши, че отговарят на очакванията му. Засне и шест филма със своя „Никон“. Планът, който започваше да се оформя в главата му, беше прост, като всички добри планове. Разположението на пътищата, изглежда, работеше в негова полза, както и откритият терен наоколо. Както винаги, неговото основно оръжие щеше да е изненадата. Щеше да има нужда от нея, тъй като операцията беше съвсем близо до най-опасното военно формирование в страната, но разстоянията му подсказваха времевия фактор. Евентуално четиридесет минути на открито и още тридесет вътре, за да подейства планът. Петнадесет души, но той можеше да намери петнадесет добри мъже. Останалите ресурси щяха да се купят с пари. Да, това можеше и щеше да подейства. Единственият въпрос, който оставаше открит, беше денем или нощем. Обичайният отговор беше вторият, но той беше извлякъл поуки от горчив опит, че контратерористичните екипи обожават нощта, защото екипировката им за нощно виждане прави за тях времето от денонощието безразлично в тактически смисъл — а хора като Грейди не бяха толкова добре обучени да действат нощем. Това беше дало огромно предимство на полицията напоследък във Виена, Берн и Световния парк. Така че защо всъщност да не опитат посред бял ден? Това трябваше да го обсъди с приятелите си. Грейди запали колата и потегли обратно към Гетуик.