Том Кланси - Дъга Шест

— Много от това, което знам, е, как да ви кажа, извън протокола, ако ме разбирате какво имам предвид.

— Всички тук сме проучени от сигурността — увери го главното ченге.

— Окей, но нали разбирате, проблемът е, че аз нямам правата в тази работа съвсем и… о, по дяволите! Екипът, който извърши обезврежданията, се нарича „ДЪГА“. Тайно формирование, съставено предимно от американци и англичани, но вътре са и някои други държави от НАТО. Базирани са в Съединеното кралство, в Херефорд. Командирът им е американец от ЦРУ, казва се Джон Кларк. Сериозен мъж, и момчетата са страхотни. Трите им операции минаха гладко като бебешко дупенце. Имат достъп до американска техника — хеликоптери и други такива — и очевидно имат дипломатически споразумения да оперират из цяла Европа, когато съответната страна ги покани да се намесят. Вашето правителство говорило ли е с някои от тях?

— В течение сме — отвърна шефът на полицията. — Това, което казахте, е точно във всички подробности. Честно казано, аз не знаех името на командира. Нещо друго да можете да ми кажете за него?

— Никога не сме се срещали лично. Познавам го само по репутацията. Той е старши полеви офицер, близък е с директора на ЦРУ и доколкото разбирам, с нашия президент. Така че от него човек може да очаква добър разузнавателен персонал… пък и хората му вече показаха какво могат, нали?

— Адски сте прав — отбеляза майорът. — Работата в Световния парк беше най-доброто, което съм виждал, по-добра дори от онази история с иранското посолство в Лондон преди време.

— Вие щяхте да се справите не по-зле — отбеляза щедро Хенриксен, и не беше далече от истината. Австралийските Специални въздушни служби бяха организирани по британски образец и макар да не изглеждаше да са свършили много работа, тренировките му с тях по време на службата му във ФБР бяха оставили малко съмнения относно способностите им. — От коя ескадрила сте, майоре?

— Първа саблена — отвърна младият офицер.

— Помня майор Боб Фримънт и…

— Той сега е полковник — уведоми го майорът.

— Наистина ли? Трябва да следя тези неща по-добре. Такъв офицер да не ти се падне да те изрита в задника. Той и Гъс Вернер се разбираха много добре. — Хенриксен за момент замълча. — Все едно, това е, което нося за купона, момчета. Разполагаме с всички необходими връзки от оперативна и индустриална страна. Имаме достъп до най-новата техника. И можем да дойдем тук и да помогнем на хората ви за три-четири дни веднага, щом кажете „елате“.

Повече въпроси не последваха. Шефът на полицията изглеждаше доста впечатлен, а майорът от СВС — още повече.

— Наистина много ви благодарим, че дойдохте — каза полицаят и се изправи.

Жалко, че Хенриксен не разполагаше с повече време. Можеше да види Големия бариерен риф. Беше запален леководолаз, но никога не беше се спускал тук с плавници и непромокаем костюм, за да види с очите си най-величествения пример на природна красота. Е, може би някой ден, след няколко години, щеше да е по-лесно, помисли си той, докато се сбогуваше с домакините си. Не можеше да мисли за тях като за свои събратя, като за човешки същества, нали? Те бяха конкуренти, съперници за властта над планетата, но за разлика от него самия, бяха нейни лоши слуги. Не всички от тях, може би. Може би някои от тях обичаха природата точно толкова, колкото и той, но, за съжаление, нямаше време да разбере кои точно, и затова те трябваше да влязат в общия куп, като врагове, и трябваше да си платят цената. Колко жалко!

От известно време Скип Банистър се тревожеше. Преди всичко никак не му беше харесало това, че тя пожела да замине за Ню Йорк. Беше толкова далече от Гари, Индиана. Разбира се, във вестниците пишеше, че престъпността в този ужасен град на брега на Хъдсън е сведена до минимум, но въпреки това той беше адски голям, прекалено голям, за да могат да живеят в него нормални хора — особено неомъжени момичета. За него Мери щеше да си остане завинаги неговото малко момиченце — беше я запомнил завинаги като розовичкото, подмокрено, ревящо вързопче в ръцете си, родено от майка, която почина само шест години след това, дъщеря, която докато отрасне, очакваше от него да й прави къщички за куклите, да й поправя няколкото велосипеда, да й купува дрешки, да й осигури образование, и след това, най-накрая, за негово огромно неудоволствие, крилцата на малкото птиченце пораснаха и то отлетя от гнездото… за Ню Йорк — омразно, претъпкано място, пълно с омразни, безскрупулни хора. Но той беше запазил спокойствие в този момент, както беше запазвал спокойствие, когато Мери отиваше на срещи с момчета.