Том Кланси - Дъга Шест

Но после тя беше изчезнала и Скип Банистър нямаше никаква представа какво да прави. Всичко започна, след като тя не му се обади по телефона цели пет дни. Затова той набра телефонния й номер в Ню Йорк и остави телефона да звъни няколко минути. Може би беше излязла на среща или беше останала да работи до късно. Можеше да опита служебния й телефон, но тя така и не беше му го дала. Той й беше посветил целия си живот — може би това беше грешка, помисли си той, а може би не — както обикновено постъпват самотните родители.

Но сега тя беше изчезнала. Беше продължавал да звъни по всяко време на денонощието, но телефонът просто звънеше и звънеше, и след една седмица напразни усилия Скип започна да се тревожи. А след още няколко дни се разтревожи достатъчно, за да се обади до полицията и да съобщи за изчезнало лице. Този опит се оказа доста разочароващ. Зададоха какви ли не въпроси за досегашното поведение на дъщеря му и след двадесет минути търпеливо му обясниха, че, виждате ли, младите жени правят такива неща непрекъснато и винаги се оказва, че са някъде, живи и здрави, ей, нали знаете, това е просто част от порастването им, така се доказват, че са независими личности. И така, някъде в Ню Йорк бяха отворили досие или компютърен запис за някоя си Банистър, Мери Ейлийн, лице от женски пол, липсваща, и полицейското управление на Ню Йорк дори не я беше сметнало за достатъчно важна, за да изпрати свой служител до апартамента й в Уест Сайд, за да провери как стоят нещата. Скип Банистър го беше направил сам — отиде с колата и намери само „хазаина“, който го попита дали ще прибере багажа на дъщеря си, защото не я е виждал от седмици, а договорът скоро ще изтече…

В този момент Скип Банистър — по-точно Джеймс Томас Банистър, изпадна в паника и отиде до местния полицейския участък, за да направи лично донесение и да настоява за по-нататъшни действия, и разбра, че не е попаднал на подходящото място, въпреки че, да, те можели да запишат донесението за изчезнало лице и тук, защо не. И там, от петия поред полицейски детектив, той чу абсолютно същото, което му бяха казали при първото телефонно обаждане. Вижте, минали са само няколко седмици. Нямаме никакви данни за загинало лице от женски пол, което да отговаря на описанието на вашата дъщеря — следователно най-вероятно тя е жива и здрава някъде, а в деветдесет и девет на сто от случаите се оказва, че момичето просто е разперило криле и е отлетяло някъде само, нали разбирате?

„Не и моята Мери“ — отвърна Скип Банистър на невъзмутимия полицай. „Сър, всички казват това, а в деветдесет и девет процента от случаите — не, знаете ли, всъщност повече — точно така се оказва, и много съжалявам, но ние не разполагаме с достатъчно хора, за да разследваме всички подобни случаи. Съжалявам, но при тия неща става точно така. Защо просто не се върнете вкъщи и не изчакате телефона да звънне?“

Той го направи и през целия път за Гари гневът и паниката му нарастваха, и когато най-сетне се върна, намери шест поредни обаждания на телефонния секретар и ги превъртя бързо — но нито едно от тях не се оказа от изчезналата му дъщеря.

Както повечето американци, Джеймс Томас Банистър имаше личен компютър, и макар да го беше купил по приумица и всъщност да не го използваше толкова много, този ден, като всеки друг, той го включи в мрежата, за да провери електронната си поща. И най-сетне видя писмо в кутийката ВХОДЯЩО — от дъщеря си. Придвижи мишката, щракна на писмото…

…и този път наистина изпадна в паника.

Тя не знаеше къде се намира! Медицински експеримент? Най плашещото беше, че писмото изглеждаше несвързано и лошо написано. Мери винаги беше получавала добри бележки в училище. Почеркът й винаги беше изряден и четлив. Писмата й винаги бяха все едно че четеш истории в сутрешния вестник, чаровни, разбира се, и ясни, подробни, лесни за четене. А това сякаш беше нахвърляно от тригодишно дете! Дори не беше набрано грамотно, а дъщеря му владееше машинопис…

Какво да направи? Момиченцето му беше изчезнало… Цялото му същество подсказваше, че детето му е в опасност. Стомахът му се сви на буца, точно под гърдите.

Сърцето му заби бързо. По лицето му избиха капки пот. Той затвори очи и се замисли напрегнато. После взе телефонния справочник. На първата страница имаше списък от спешни номера, от които той избра един и го набра.

— ФБР — чу се женски глас. — С какво можем да ви помогнем?

Последният от пияндетата беше надминал всички предсказани срокове, но това само удължаваше неизбежното. Този се казваше Хенри, чернокож четирийсетгодишен мъж, който само външно изглеждаше с двадесет години по-стар. Ветеран, беше обяснявал той на всички, склонни да го слушат, изключително жаден човек, който, удивително, нямаше значителни увреждания на черния дроб. И имунната му система се беше сражавала доблестно с „Шива“. Вероятно беше от дълбините на генния кладенец, помисли си доктор Килгор. Щеше да е много полезно, ако имаше медицинската му биография, да разбере колко са живели родителите му, но нещастникът вече беше доста закъсал, когато го разбраха. Сега кръвната му картина подсказваше, че определено е обречен. Черният му дроб най-сетне се беше предал на чертичките на „Шива“, а химическият състав на кръвта му излизаше от схемата по всички категории. В известен смисъл това беше много лошо. Докторът, все още живеещ в съзнанието на Килгор, някак си все още искаше пациентите му да оживеят. Може би беше въпрос на спорт, помисли си той, докато крачеше към стаята на пациента.