Том Кланси - Дъга Шест

Английският „обед по селски“ беше хляб, сирене, маруля, доматчета, пикантна лютеница по индийски и някакво месо — в случая пуешко. — С бира, естествено. Попов го беше намерил за доста приемлив още при първото си служебно пътуване до Британия. Беше се постарал да си махне вратовръзката и да се облече по-небрежно, за да прилича повече на човек от работническата класа.

— Е, здрасти — каза водопроводчикът и се разположи до него. Казваше се Едуард Майлс. Висок мъж с яко телосложение и татуировки по ръката — британско увлечение, особено за хора, служили в униформа, знаеше Попов. — Започнал си преди мен, както виждам.

— Как мина сутринта?

— Нормално. Оправих един кран на един французин от новия екип. Жена му е страхотна — докладва Майлс. — Мярнах му снимката. Сержант във френската армия, както изглежда.

— Наистина ли? — Попов отхапа от дебело намазаната филия.

— Да, днес следобед ще го свърша. После трябва да оправя студената тръба в щаба. А бе тия неща са на петдесет години! — Майлс се захвана със собствения си обяд, като наряза опитно различните съставки и ги натрупа върху парчето пресен хляб.

— Бюрокрация — каза съчувстващо Попов.

Минаха на тема спорт и след като се наобядваха, отидоха до камиончето на Майлс — малък син фургон с държавен номер. Руснакът хвърли отзад куфарчето с мострите си. Водопроводчикът подкара, излезе на пътя и засили към портала на базата. Постът на охраната им махна небрежно да влязат.

Техническата работилница на базата изглеждаше толкова типично за този вид постройки, че някоя в бившия Съветски съюз не би се различавала от нея. Боята се люпеше, а площадката за паркиране беше разбита и занемарена. Двойната врата в дъното беше с катинари, от тези, дето и едно момченце може да отвори с фиба, помисли си Попов, но пък и най-опасното оръжие, което можеше да се намери вътре, беше отвертка.

— Разрешават ли ти да купуваш нови инструменти? — попита Попов просто за да поддържа ролята си.

— Трябва да направя искане, с обосновка до шефа на отдела за техническа поддръжка. Той иначе е свястно момче, а и не искам неща, от които наистина нямам нужда. — Майлс дръпна един голям плик от бюрото си. — Искат този студен кран да се оправи днес. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Защо не? — Попов стана и го последва, но само след пет минути съжали, че го е направил. Пред входа на щаба стоеше въоръжен войник… и изведнъж той осъзна, че това наистина е щабът на ДЪГА. И че вътре е самият Иван Тимофеевич Кларк.

Влязоха. Попов беше повече от изненадан. В Русия мерките за сигурност щяха да са много по-строги. Но тук беше Англия, а караулният очевидно познаваше водопроводчика. Майлс веднага се залови за работа — свали капака и забърника във вътрешностите на крана за студената вода. Попов клекна до него с новите си ключове.

— Е, ще я пуснеш ли скоро? — попита нечий глас.

— Ей сегичка, сър — отвърна Майлс.

Попов вдигна очи и сърцето му замря. Беше самият Кларк — Иван Тимофеевич Кларк, както го наричаха в досието на КГБ. Висок, около петдесет и пет годишен, усмихнат, с костюм и вратовръзка, които стояха някак си неестествено. Руснакът кимна учтиво и отново сведе поглед към инструментите.

— Благодаря — каза американецът и си тръгна.

— Няма защо, сър — каза Майлс след него и добави: — Това беше шефът им.

— Наистина ли? Възпитан човек.

— Да, много свестен тип. — Майлс завинти крана и пусна водата. Отначало изглеждаше мътна, но след секунди потече съвсем чиста. — Е, една работа свършихме. Хубав ключ, между другото. — Колко струва?

— Тоя е за теб.

— Е, благодаря ти, приятел. — Майлс се засмя.

После обиколиха с камиончето около базата. Попов попита къде живее Кларк и Майлс, почувствал се задължен, направи ляв завой и мина покрай квартирите на старшия офицерски състав.

— Не е лоша къщата, нали?

— Бива си я. — Беше иззидана от кафява тухла, с покрит със сиви плочи покрив, с около сто квадратни метра площ и с градинка отзад.

— Водопровода аз съм го слагал — каза Майлс. — Когато я ремонтираха. А, това трябва да е госпожата.

От къщата излезе жена, облечена в униформа на медицинска сестра, отиде до колата и се качи. Попов я изгледа и я запомни.

— Имат дъщеря, която работи в същата болница, в която работи майка й — каза Майк. — Тя пък какво парче е! Мисля, че е омъжена за един от бойците. На майка си прилича — висока, руса и хубава — а бе да не ти разправям.

— Те къде живеят?

— О, ей натам, мисля — отвърна Майлс и махна небрежно на запад. — Офицерска къща, като тази, само че по-малка.