Том Кланси - Дъга Шест

Попов, сложил кафявото си бомбе с широка периферия в скута си, седеше във влака за Херефорд и привидно четеше вестника, но всъщност прелистваше фотокопията на страниците, доставени от Москва. Кириленко наистина си държеше на думата, отбеляза с удоволствие Дмитрий Аркадиевич. Като истински резидент. И така, ето го него самия, разположен сам в купето първа класа на междуградския влак, тръгнал от гара Падингтън — и научаваше повече за този симпатяга Джон Кларк, и това, което научаваше, не можеше да не го впечатли. Бившата му агенция в Москва му беше обърнала порядъчно внимание. Имаше три снимки, едната с доста добро качество, изглежда, направена в кабинета на самия председател на РВС в Москва. Дори си бяха направили труда да проучат семейството му. Две дъщери, едната все още в колеж в Америка, а другата — лекарка, в момента омъжена за някой си Доминго Чавес… още един полеви офицер от ЦРУ! — забеляза Попов, тридесет и няколко годишен. Доминго Естебанович, който също се беше срещал с Головко и очевидно беше партнирал на старшия си. И двамата бяха паравоенни офицери… дали и този Чавес също не беше в Англия? Лекарка? Това можеше лесно да се провери. Кларк и младшият му партньор официално бяха описани като забележителни, опитни офицери от полевото разузнаване, и двамата според описанието говореха литературен и изискан руски… очевидно бяха завършили военната езикова школа на САЩ в Монтерей, Калифорния. Чавес, продължаваше докладът, беше завършил семестриално и имаше магистърска степен по „Международни отношения“ от университета „Джордж Мейсън“, несъмнено на разноски на ЦРУ. Така че нито той, нито Кларк не бяха просто мъже с яки гърбове. И двамата бяха образовани. А по-младият беше женен за лекарка.

Известните им и потвърдени полеви операции… охо! Две от наистина впечатляващите бяха извършени с руска помощ, плюс ексфилтрирането на съпругата и дъщерята на Герасимов преди десет години, наред с още няколко други, за които имаше подозрения, но ле бяха потвърдени… „Забележителни“ беше подходящата дума и за двамата. Самият той офицер от разузнаването с двадесетгодишен стаж, Попов знаеше от какво си струва наистина да се впечатли. Кларк трябваше да е звезда в Лангли, а Чавес очевидно беше негово протеже, следващо широките, дълбоки крачки на своя… тъст?… Наистина интересно.

Намериха я в три и четиридесет, докато все още пишеше на компютъра, все по-забавено и с повече грешки.

— Е, здрасти — каза приятелски пазачът от охраната. — Малка разходчица, а?

— Исках да кажа на татко къде съм — отвърна Мери Банистър.

— О, нима? По имейла?

— Да — отвърна тя мило.

— Ами добре. Какво ще кажеш да се върнеш сега в стаята си, а?

— Добре — съгласи се тя уморено.

Фармър й помогна да се изправи и я изведе в коридора — нежно, прихващайки я с ръка през кръста. Разстоянието беше късо и той отвори вратата на Лечебна-4, помогна й да легне и я зави с одеялото. Намали осветлението и когато излезе, се натъкна на доктор Палачек.

— Може би ще си имаме проблем, докторе.

Лани Палачек на обичаше да я наричат „докторе“, но в момента не повдигна въпроса.

— Какъв?

— Намерих я зад компютъра в Л-9. Обаждаше се на баща си по електронната поща.

— Какво?! — Очите й се изцъклиха.

— Така каза.

„По дяволите!“ — помисли си лекарката.

— Какво знае тя?

— Вероятно не много. Никой от тях не знае къде се намират.

Дори да погледнеха през прозорците, нямаше да разберат. Пейзажът показваше гористи хълмове, нямаше дори паркинг, та номерата на колите да могат да им подскажат нещо. Този елемент от операцията беше много грижливо обмислен.

— Някакъв начин да прочетем писмото й?

— Ако разберем паролата й и сървъра, към който го е препратила, може би — отвърна Фармър. Той беше напълно наясно с компютрите. Като почти всички, които работеха в компанията. — Можем да я попитаме, когато се събуди… да речем, след четири часа?

— Някакъв начин да отменим изпращането? Фармър поклати глава.

— Едва ли. Пуснеш ли команда ИЗПРАТИ ВЕДНАГА, свършено е, докторе. Веднага отива в мрежата, а отиде ли там — край.

— Килгор ще побеснее.

— Да, докторе — отвърна той. — Може би трябва да въведем кодиран достъп до компютрите.

Той не добави, че се е отделил от мониторите за известно време и че всичко е по негова вина. Добре де, но не бяха го предупредили за тази възможност, а и защо, по дяволите, не бяха заключили стаите, в които не искаха да влизат хората? Или просто да бяха заключили обектите в стаите им? Пияндетата от първата група изпитателни субекти ги бяха подвели. Нито един от тях не знаеше да работи с компютър, а пък на никого не му беше хрумнало, че сегашната група опитни животни може да го направи. Е, какво пък, той беше виждал да се случват и по-големи грешки. Добрата новина обаче беше, че отвън нямаше начин как да разберат къде се намират, нито пък нещо за компанията, която притежаваше комплекса. А без всичко това какво можеше да каже Ж4 на някого? Нищо важно, Фармър беше сигурен в това. Но докторката беше права за едно — доктор Джон Килгор наистина щеше да побеснее.