Том Кланси - Дъга Шест

— Как сме, Хенри? — попита докторът.

— Лошо, докторе, лошо. Като че ли коремът ми се разкъсва отвътре навън.

— Усещаш ли го? — попита Килгор. Това беше изненадващо. Сега Хенри получаваше почти дванадесет милиграма морфин дневно — смъртоносна доза за всеки здрав човек, но истински болните някак си поемаха много повече наркотик.

— И още как! — отвърна Хенри с гримаса.

— Е, дай тогава да го оправим.

Лекарят извади от джоба си спринцовка и шишенце „Дилаудид“. Два до четири милиграма беше твърде силна доза за нормална личност. Той реши да мине на четиридесет, просто за да е сигурен. Хенри беше страдал достатъчно.

— Ах — успя да възкликне Хенри, когато зашеметяващият поток го порази. И също толкова бързо лицето му се вкамени, а очите му останаха широко отворени в последното удоволствие, което щеше да изпита в живота си. След две секунди Килгор напипа каротидната артерия. В нея не се долавяше нищо. Дишането на Хенри също беше спряло. Просто за да е съвсем сигурен, Килгор извади стетоскопа от джоба си и го сложи на гърдите на Хенри. Сърцето беше спряло.

— Добра битка, приятелю — каза докторът на трупа.

После изключи системата и метна чаршафа върху лицето на Хенри. Значи това беше краят на алкохолиците. Повечето от тях приключиха преждевременно, с изключение на Хенри — той се беше борил до последния си миг, надвивайки всички предсказания. Килгор се зачуди дали нямаше да е добре да опитат върху него ваксините — „Б“ почти сигурно щеше да го спаси, но тогава в ръцете им просто щеше да попадне един здрав алкохолик, а Проектът не целеше да спаси такава личност. Каква полза щеше да има от него, наистина? Освен да пази склада с алкохол. Килгор излезе от стаята и даде знак на санитаря. След петнадесет минути Хенри щеше да се превърне в пепел, а после щеше да натори тревата или някое дърво: на по-голям принос личност като неговата не можеше да се надява.

След което дойде ред да посети Мери, Ж4, в нейната стая.

— Как сме? — попита той.

— Чудесно — отговори тя сънено. Дори да беше изпитвала някакво неразположение, сега то беше потиснато от поетия морфин.

— Снощи си направила разходка, а? — попита Килгор, проверявайки пулса й. Беше 92, все още силен и нормален. Е, тя все още не беше навлязла в етапа на сериозните симптоми, макар той да не беше продължил толкова дълго, колкото при Хенри.

— Исках да кажа на тати, че съм добре — обясни тя.

— Смяташ, че се тревожи ли?

— Не съм говорила с него, откакто съм тук, и си помислих … — И тя се унесе.

— Да, разбира се, помислила си си — каза доктор Килгор на отпусналото се почти в безсъзнание тяло. — А сега ще се погрижим това повече да не се случва. Той промени програмата на монитора, увеличавайки дозата морфин с 50 процента. Това трябваше да я задържи в леглото.

След десет минути вече беше навън и отиваше да види Бен Фармър при любимците му.

Постройката миришеше на птици, както и трябваше да се очаква, макар да приличаше повече на конюшня. Всяка от вратите беше заградена с решетки, много гъсти, така че ръка да не може да се провре вътре — или птица да излезе навън. Той мина покрай редицата врати и накрая намери Фармър с един от питомците му.

— Работиш след смяната?

— Малко — съгласи се пазачът, после каза: — Хайде, Фестус. — Бухалът размаха сърдито криле и полетя за двуметровата си разходка до облечената в ръкавица ръка на Фармър. — Мисля, че вече си се оправил, приятелю.

— Не изглежда много дружелюбен — отбеляза лекарят.

— С бухалите се работи трудно, а и Фестус е доста опърничав — каза бившият морски пехотинец, след като отнесе бухала обратно на гредата му. После излезе през вратата. — Не са от най-умните хищници. Адски трудно е да се дресират. Хич да не се и опитва човек с тях.

— Просто ще го пуснеш?

— Да. В края на седмицата. — Фармър кимна. — Два месеца минаха и крилото му вече е зараснало. Вече е готов да се върне на свобода и да си намери сам някой яхър, пълен с мишки.

— Този ли е, дето го беше ударила кола?

— Не, онзи беше Николо, той беше рогат бухал. Не, мисля, че Фестус е налетял на електрически кабел. Птиците се прецакват също като хората. Все едно, оправих му счупеното крило… добра работа свърших. — Фармър се усмихна доволно. — По като че ли не е много благодарен за това.

— Трябвало е да станеш доктор, толкова си добър в тези неща. Да не си бил медик в пехотата?

— Не, само мърморко. Морските пехотинци получават медици от Флотата, докторе. — Фармър си свали дебелата кожена ръкавица и раздвижи пръстите си, преди да я постави отново. — Вие заради Мери ли дойдохте?