Том Кланси - Дъга Шест

Какво стана?

— Да ви кажа ли истината? Прескочих да се изпикая, седнах да прочета едно списание и когато вдигнах очи, нея я нямаше. Мисля, че е била навън, аа, около десет минути, преди да включа алармата. Издъних, се докторе, факт — призна си той.

— Не е голяма беля.

— Добре де, да взема да преместя този компютър в някоя стая с ключалка, а? — Той отиде в края на помещението, отвори друга врата и извика: — Ей, Барон! — Миг след това един ястреб скочи върху поднесената му ръка. — Да, ето това ми е на мене приятелчето. И ти си готов вече да излезеш на свобода, нали? Да си намериш някое сочно зайче?

В тези птици наистина имаше някакво благородство, помисли си Килгор. Очите им бяха остри и ясни, движенията им бяха могъщи и целенасочени, и макар тази целенасоченост да изглеждаше жестока по отношение на плячката им, това беше дело на природата, нали? Тези хищници поддържаха равновесието, унищожавайки бавните, осакатените и глупавите… и нещо повече, хищните птици бяха истински благородни твари, по начина, по който се рееха нависоко и гледаха надолу към света, решавайки кой да живее и кой да загине. Точно както го правеха той самият и съекипниците му, въпреки че на човешките очи им липсваше твърдостта, която се виждаше в очите на ястреба. Барон също скоро щеше да бъде освободен да се зарее по топлите течения над Канзас…

— Дали ще мога да правя това, когато навлезем в Проекта? — попита Фармър, след като постави ястреба на мястото му.

— Какво искаш да кажеш, Бен?

— Ами някои хора разправят, че няма да мога да държа птици след началото на Проекта, щото това било нещо като намеса. По дяволите, аз се грижа толкоз добре за птиците… нали знаете, пленените хищници живеят два до три пъти повече, отколкото тези на открито, и, да, разбирам, че това малко обърква нещата, но, по дяволите…

— Бен, не е кой знае какво, че да се притесняваш. Аз те разбирам, разбирам и ястребите, нали? Аз също ги харесвам.

— Те са интелигентната бомба на самата природа, докторе. Обичам да ги гледам как си вършат работата. И когато пострадат, знам как да ги излекувам.

— Много си добър в това. Всичките ти птици изглеждат здрави.

— Би трябвало. Храня ги много добре. Ловя им живи мишки с капани. Обичат храната им да е топла, знаете ли? — Той се върна до работната си маса, свали си ръкавицата и я закачи на една кука. — Както и да е, това ми беше сутрешната работа.

— Добре, сега се прибирай у вас, Бен. Ще се погрижа стаята с компютъра да се подсигури. И гледай да нямаме повече обекти, които да се разхождат насам-натам.

— Да, сър. Как е Хенри? — попита Фармър, докато бъркаше в джоба си за ключовете на колата.

— Хенри приключи.

— И аз не смятах, че му остава много време. Значи пияндетата свършиха, а? — Той забеляза, че Килгор поклати глава. — Е, толкоз по-зле за него. Яко копеле беше.

— Така е, Бен, но какво да се прави.

— Ясно, докторе. Жалко, че не можем просто да оставим трупа на ястребите. Те също трябва да се хранят, но е малко едричък да гледа човек как го оправят. — Той отвори вратата. — Ще се видим довечера, докторе.

Килгор го последва навън. Не, не можеха да откажат на Бен Фармър правото да задържи птиците си. Соколарството е било рядък спорт при кралете, а от него човек може да научи толкова неща за птиците — как ловуват, как живеят. Те щяха да се вместят във Великия план на Природата. Проблемът беше, че в Проекта имаше някои наистина радикални хора, като онези, които възразяваха да се включват лекари, защото те се намесвали в природните дела… да се лекуват хора от болестите било намеса, щяло да им позволи да се размножат твърде бързо и така отново да нарушат баланса. Мдаа, така е. Може би след сто години, по-вероятно след двеста, те щяха отново напълно да заселят Канзас… но не всички щяха да останат в Канзас, нали така? Не, хората щяха да се пръснат, за да проучат планините, крайбрежните низини, джунглите, африканската савана, и после щяха да се върнат в Канзас, за да докладват какво са научили, за да покажат на видеозаписите природата в действие. Килгор очакваше всичко това с трепетно нетърпение. Както повечето членове на Проекта, той поглъщаше предаванията на канал „Дискавъри“ по кабелната си система. Имаше толкова много за научаване, толкова много за разбиране, защото той, както мнозина други, искаше да обгърне нещата в цялост, да разбере Природата в нейната цялост. Висока цел беше това, разбира се, може би нереалистична, но ако той самият не го постигнеше, то децата му щяха. Или техните деца, които щяха да бъдат възпитани да се възхищават на Природата в цялата й слава. Щяха да пътуват. Той се зачуди какво ли щяха да си помислят онези, които отидеха в мъртвите градове… Наистина беше добра идея да ги пратят там, за да разберат колко много грешки е направил човекът и да се научат да не ги повтарят. Може би той лично щеше да поведе една от тези полеви експедиции. Ню Йорк щеше да бъде най-големият, най-впечатляващ урок „не прави повече това“. Щяха да минат хиляда години, може би повече, преди зданията да се сринат… Каменните части никога нямаше да изчезнат, но много скоро, може би след десетина години, сърните щяха да се върнат в Сентръл Парк.