Том Кланси - Дъга Шест

— Да видим колко ще изтраят сега — промълви тихо Белоу.

Изтраяха точно пет секунди. Телефонът на Денис иззвъня и един глас попита:

— Защо го направихте?

— Какво имате предвид?

— Знаете какво. Осветлението угасна.

Доктор Белоу се наведе над микрофона.

— Аз съм доктор Белоу. С кого разговарям?

— Аз съм Първи. Държа Световния парк под своя команда. Вие кой сте?

— Казвам се Пол Белоу и ме помолиха да разговарям с вас.

— Аха, значи вие сте парламентьорът. Чудесно. Веднага включете електричеството.

— Преди да го направим — отвърна спокойно докторът, — бих искал да знам вие кой сте. Вие знаете моето име. Аз не знам вашето.

— Казах ви. Аз съм Първи. Ще ме наричате господин Първи — отвърна гласът равнодушно.

— Добре, господин Първи. Ако държите, можете да ме наричате Пол.

— Включете тока, Пол.

— В замяна на което вие ще направите какво, господин Първи?

— В замяна на което ще се въздържим от убийство на дете… засега — отвърна хладнокръвно гласът.

— Не ми изглеждате варварин, господин Първи, а отнемането на детски живот е варварски акт, да не говорим, че ще затрудни много положението ви.

— Пол, казах какво искам. Направете го незабавно. — След което линията прекъсна.

— По дяволите! — изпъшка Белоу. — Този знае правилата.

— Лошо ли е?

Белоу кимна.

— Лошо. Той знае какво ще се опитаме да направим — от моя страна, имам предвид.

— Андре! — извика Рене от бюрото си. — Избери дете.

Андре вече го беше направил и посочи холандското момиченце, Ана, със значката за специален достъп. Рене кимна одобрително. Така, значи противниковата страна беше изпратила лекар да говори с него. Името Пол Белоу не му говореше нищо, но човекът можеше да е някой испански психиатър, вероятно с опит, или поне обучен да преговаря. Задачата му беше да отслаби решимостта им и като крайна цел — да ги убеди да се предадат и по този начин да се осъдят на доживотен затвор. Е, сега трябваше да действат. Рене погледна часовника си и реши да изчака десет минути.

Малой насочи хеликоптера към площадката за кацане, където беше паркирана цистерната с гориво, и след няколко секунди „Найт Хоук“ докосна асфалтовата настилка. Малой изключи двигателите, а сержант Нанс отвори страничната врата и скочи навън.

— Време за малко почивка? — попита лейтенант Харисън по интеркома.

— Да — изсумтя Малой и отвори своята врата, за да слезе. Имаше спешна молба към посрещачите.

— Номерът е да подходим достатъчно близо — каза Ковингтън.

Чавес само кимна.

Бяха заобиколили предпазливо замъка от другата страна. Чуваха движението на влакчето „бомбардировач“ зад гърба си. Около замъка имаше цели четиридесет метра широко голо пространство, несъмнено замислено от главния архитект, за да може зданието да се открои и да се придаде на замъка първостепенно значение. Ефектът беше налице, но това съвсем не работеше в полза на Динг и Питър. Двамата не бързаха, проучваха внимателно всичко — от изкуствените поточета до мостовете над тях. От мястото си можеха да видят прозорците на командния център, където се намираха терористите, и линията за пряка видимост беше адски добра. Вътрешното стълбище също сигурно се пазеше от въоръжени мъже.

— Няма да ни улеснят, нали? — отбеляза Ковингтън.

— Хич даже.

— Как върви рекогносцировката — попита Кларк по закодираната радиочестота.

— Много добре изпипано, мистър К — отвърна Чавес. — Малой дойде ли вече?

— Току-що кацна.

— Добре. Щото ще ни трябва, ако ще се пъхаме вътре.

— Две групи, отдолу и отгоре — добави Ковингтън. — Но ни трябват още данни за вътрешността.

Испанският майор моментално кимна и махна на някакви хора в хеликоптерния хангар. Те изтичаха до него, получиха заповедите и се затичаха обратно. Малой също се запъти към хангара. Трябваше му мъжка тоалетна. Сержант Нанс, забеляза той, крачеше в обратна посока, нарамил два термоса. „Добър човек — помисли си Малой, — знае колко важно нещо е кафето в такъв момент.“

— Тази камера е мъртва. Простреляха я — каза Денис. — Записахме как го направиха.

— Покажете ми — разпореди се Нунън.

Разположението в стаята не беше много по-различно от това тук, забеляза Тим Нунън от петдесетсекундния запис, който имаха. Децата бяха скупчени в ъгъла срещу камерата. Не беше много, но все пак беше нещо.

— Нещо друго? Аудиосистеми в стаята, микрофон, нещо такова?

— Не — отвърна Денис. — Само телефони.

— Ясно — разочаровано кимна агентът на ФБР. — Трябва да измисля някакъв начин да ги подслушам. — Точно в този момент телефонът иззвъня.