Том Кланси - Дъга Шест

— Сега трябва да им включим тока.

Пред очите им, приковани в телемониторите, трима мъже се затичаха към детето. Двама бяха от Гуардия Сивил. Третият беше доктор Хектор Вайлер.

Чавес и Ковингтън проследиха същото, но от по-близо. Вайлер носеше бяла лабораторна престилка, универсалната униформа на лекарите, и устремът му да се добере до детето прекъсна рязко, когато докосна все още топлото, но отпуснато телце. Смъкналите се изведнъж рамене на доктора казваха всичко. Куршумът беше преминал точно през сърцето. Докторът каза нещо на ченгетата и те подкараха количката извън двора, завивайки точно покрай членовете на ДЪГА.

— Почакай, докторе — извика Чавес и излезе от укритието си да погледне. Собствената му жена носеше нов живот в корема си и този нов живот в момента сигурно мърдаше и подритваше, а Санди сигурно седеше в дневната и гледаше телевизия или четеше. Лицето на момиченцето беше кротко, като че ли то бе заспало, и Чавес не можа да се сдържи да не посегне и да не погали меката косица. — Кое е това дете?

— Просто болно дете, може би фатално. Картонът й е в кабинета ми. Когато такива деца идват тук, получавам резюме на състоянието им, та ако възникнат спешни обстоятелства… — Докторът прехапа устни. — Вероятно умираше, но още не беше мъртва, все още имаше надежда.

Вайлер беше син на майка испанка и баща германец, емигрирал в Испания след Втората световна война. Беше учил упорито, за да стане лекар и хирург, а този акт, убийството на дете, задраскваше всичко. Някой беше решил с лека ръка да обезсмисли цялото му обучение и опит. Никога не беше изпитвал гняв — беше свит и кротък човек, — но сега го изпита.

— Ще ги убиете ли?

Чавес вдигна очи. В тях нямаше сълзи. Може би щяха да се появят по-късно. Ръката му все още лежеше върху главата на момичето. Косата й не беше много дълга, но той не знаеше, че едва е израсла след поредната процедура на химиотерапия. Знаеше само, че сега детето трябваше да е живо и че той, докато гледаше безпомощно как го убиват, не бе успял да направи това, на което бе посветил целия си живот.

— Да — отвърна той на доктора. — Ще ги убием.

Махна с ръка на колегата си и двамата придружиха останалите към лекарския кабинет. Крачеха бавно. Вече нямаше никаква причина да бързат.

„Това ще свърши работа“ — помисли си Малой, докато оглеждаше прясно боядисаното от едната страна на „Найт Хоук“. Надписът гласеше „Р01ЛС1А“.

— Готови ли сме, Харисън?

— Да, сър. Сержант Нанс, време е да задвижим.

„Найт Хоук“ се издигна в небето и Малой включи радиостанцията.

— ДЪГА, тук Мечо, край.

— Мечо, тук ДЪГА Шест, чувам те, край.

— Мечо във въздуха, след седем минути съм при вас.

— Прието. Обикаляй над зоната, докато не ти кажем друго.

— Прието, сър. Ще ви уведомя, щом минем на орбита. Край. — Нямаше за какво да се бърза.. Малой килна носа на машината и се понесе през сгъстяващия се мрак. Слънцето вече почти беше залязло. Светлините на парка в далечината се приближаваха.

— Кой сте вие? — попита Чавес.

— Франсиско де ла Крус — отвърна мъжът. Кракът му беше бинтован и изглежда, го болеше.

— Видяхме ви на записа — каза Ковингтън, хвърли поглед към меча и щита и кимна в знак на уважение към седналия мъж. Мечът изглеждаше адски внушително и макар да не можеше да се сравнява с МР-10, вероятно беше доста добро оръжие.

— Дете? Те са убили дете? — попита де ла Крус.

— Ана Гроот, на десет години и половина — каза доктор Вайлер, който преглеждаше здравния картон на детето. — Остеосаркома с метастази, смъртно болна… Оставал й е месец и половина.

Двамата испански полицаи положиха телцето върху кушетката за прегледи и го завиха с чаршаф. Единият, изглежда, беше готов да се разплаче, и сякаш само гневът, каращ ръцете му да треперят, го спираше.

— Джон сигурно сега се чувства адски говняно — каза Чавес.

— Той беше длъжен да го направи, Динг. Моментът не беше подходящ за действие…

— Знам, Питър. Но как, мамка му, да го кажем на нея? — Пауза. — Докторе, да ти се намира случайно кафе?

— Ей там — посочи Вайлер.

Чавес пристъпи до кафеварката, наля си в една стиропорова чашка и попита:

— Отгоре и отдолу, притискаме ги в сандвич?

— Така мисля — кимна Ковингтън.

Чавес изпи кафето и хвърли чашката в кошчето за боклук.

— Добре, давай да разставяме.

Излязоха от кабинета и без повече приказки тръгнаха навън към тунела, а оттам — до алтернативния команден център.

— Снайпер Две-едно, става ли нещо? — тъкмо питаше Кларк, когато влязоха.