Том Кланси - Дъга Шест

— Снайпер Две-едно до командир.

— Тук Шест — отзова се Кларк.

— Снайпер Две-едно на позиция, Шест. Кацнал съм добре. Виждам целия покрив на замъка и вратите към асансьора и стълбището. Добра видимост и към задната страна. Мястото не е лошо, сър.

— Добре. Дръж ни в течение.

— Прието, шефе. Край.

Сержант Джонстън се намести на лакти и се зае да наблюдава зоната. Слънцето все още грееше жарко. Налагаше се да свикне с това. Джонстън се замисли за миг и посегна към манерката си. Точно в този момент количката, с която се беше качил, се затъркаля напред и започна да се спуска, изчезвайки от погледа му. Той чу търкалянето на стоманените колелета в металния улей над главата си и се зачуди какво ли е да се возиш на това проклето нещо. Ей там отпред сигурно е като същинско пикиране, усещане, което му беше познато, но хич не държеше да го изпитва въпреки целия си опит на въздушен рейнджър. Друго си беше шибаните ти крака да си стоят здраво върху шибаната земя, пък и не можеш да стреляш с пушка, докато пропадаш във въздуха с двеста и трийсет километра в час, нали?… Той насочи бинокъла си към някакъв прозорец: отдолу прозорците бяха плоски, но остро скосени на върха, като в истински замък, и бяха направени от парчета прозрачно стъкло, съединени с оловни шини. Щеше да е трудно да стреля през тях, пък и стрелбата от този ъгъл нямаше да е никак лесна… не, ако получеше цел, трябваше да е някой отвън. Това щеше да е лесно. Той погледна през телескопичния мерник на снайпера и натисна бутона на лазерния измерител на обхвата, избирайки за точка на прицела центъра на вътрешния двор. После набра няколко числа на калкулатора си, получи точно изчислените параметри и завъртя кнопката на мерника на подходящото число деления. Пряката мерна линия беше триста осемдесет и девет метра. Добре. Достатъчно близо, ако се наложеше да стреля.

— Да, господин министър — каза доктор Белоу.

Седеше в удобния стол на Майк Денис и зяпаше стената. В момента имаше две снимки, които да зяпа — на неизвестни лица, тъй като Тим Нунън ги нямаше в компютъра си, а и френската, и испанската полиция не бяха успели да ги превърнат в имена с прикрепена към тях биография. И двамата бяха наели апартаменти на няколко километра оттук и в момента двете помещения се тарашеха основно, като се проследяваха и евентуалните обаждания по телефона, за да разберат къде са звънели.

— Значи искат да им дадем Чакала, така ли? — попита френският министър на правосъдието.

— Заедно с още няколко, но той, изглежда, е основната им цел, да.

— Моето правителство няма да преговаря с тези твари! — натърти министърът.

— Да, разбирам. Предаването на затворници обикновено не е вариант, но всяка ситуация е различна и аз трябва да разбера каква възможност за отсрочка ми давате, ако изобщо има такава. Като позиция за преговори. Това би могло да включва и Санчес — да го докарат от затвора и да го доведат тук като… да речем, като стръв за обкръжените терористи.

— Препоръчвате ли ми го?

— Още не съм сигурен. Не съм говорил с тях, а докато не го направя, не мога да имам никакво впечатление какви изобщо ги мислят. Засега съм длъжен да приема, че си имаме работа със сериозни, предани на каузата си хора, които са готови да убият заложници.

— Деца?

— Да, господин министре, трябва да го смятаме за реална заплаха — отвърна докторът. Това предизвика мълчание, което продължи цели десет секунди според стенния часовник, в който беше забил поглед Белоу.

— Ще го обмисля. Ще ви се обадя по-късно.

— Благодаря, господин министър. — Белоу остави слушалката и погледна Кларк.

— Е, и?

— Е, и, и те не знаят какво да правят. Нито пък аз. Виж, Джон, в момента сме изправени пред куп неизвестни. Не знаем много за терористите. Липсва религиозна мотивация, не са ислямски фундаменталисти. Така че не мога да използвам срещу тях религията, Бог или етиката. Ако са идеологически марксисти, ще се окажат безскрупулни копелета. До този момент не са били никак комуникативни. Ако не успея да говоря с тях, не мога да направя нищо.

— Добре, каква е играта ни тогава?

— За начало, остави ги на тъмно. Кларк се обърна.

— Господин Денис? — Да?

— Можем ли да изключим тока на замъка? — Да.

— Да го направим ли, докторе? — обърна се Джон към Белоу и той му отвърна с кимане. — Окей, дърпай шалтера.

— Добре. — Инженерът седна зад един от компютърните терминали и задвижи мишката, за да избере програмата за управление на захранването. След няколко секунди изолира замъка и натисна бутона, за да изключи електричеството.