Том Кланси - Дъга Шест

— Кацнаха и в момента разтоварват.

— Колко?

— Половин час.

— Половин час — каза полковник Нунсио на Кларк, докато колата потегляше.

— Какво знаем дотук?

— Тридесет и пет заложници. Тридесет и три са от Франция…

— Видях списъка. Другите две какви са?

— Болни деца от една специална програма… онези, дето ги изпращат… вие започнахте такава в Америка… как й викахте?

— „Изпълни едно желание“ ли?

— Да, точно така. Момиче от Холандия и момче от Англия, и двете в инвалидни колички, и двете много болни. Не са французчета, като останалите. Това ми се струва странно. Всички останали са деца на работници в „Томпсън“, оръжейната компания. Водачът на групата се обадил в главния офис на корпорацията, оттам новините били предадени нагоре до френското правителство, с което се обяснява бързата реакция. Имам заповед да ви предложа цялата помощ, която моите хора могат да ви окажат.

— Благодаря ви, полковник Нунсио. Колко ваши хора има на място в момента?

— Тридесет и осем, пристигат още. Установен е вътрешен кордон и контрол на движението.

— А репортерите? С тях как е?

— Спираме ги зад главния портал на парка. Няма да дам на тези свине шанс да говорят публично — заяви полковник Нунсио.

Хулио Вега хвърли последния сандък на Екип две в петтонния камион и се качи в каросерията. Всичките му съекипници вече бяха заели местата си — Динг Чавес бе отпред до шофьора. Сега всички очи бяха отворени, главите изправени, и бойците оглеждаха околния пейзаж, макар това да нямаше отношение към акцията. Дори командосите понякога могат да се държат като туристи.

— Полковник, пред какви системи за наблюдение ще се изправим?

— Какво имате предвид?

— Паркът няма ли телевизионни камери из терена? Ако има — поясни Кларк, — искам да ги избегнем.

— Сега ще се обадя да разберем.

— Е? — обърна се Майк Денис към главния си техник.

— Към задния изход няма никакви камери до онази на служебния паркинг. Мога да я изключа оттук.

— Направи го.

Денис взе радиото на капитан Гасман, за да даде указания за подхода на пристигащите превозни средства, като междувременно погледна часовника си. Първите изстрели бяха проехтели преди три часа и половина. А сякаш беше изминала цяла вечност.

— Вашият испански е много изискан, сеньор Кларк — каза полковник Нунсио, докато влизаха в парка. — Но не мога да определя произношението.

— Индианаполис — отвърна Джон. Вече беше може би последният светъл миг от деня. — Лошите как ви говорят?

— На какъв език, искате да кажете? На английски, засега.

А това беше първият добър повод за въздишка на облекчение за деня — езиковите умения на доктор Белоу не бяха добри, а той трябваше да почне работа веднага щом колата му пристигнеше: след около пет минути.

На вратата ги посрещна поредният граждански гвардеец, който отдаде чест на полковник Нунсио.

— Сеньор Кларк, това е капитан Гасман — каза полковникът.

— Здрасти. Аз съм Джон Кларк. Екипът ми пристига след няколко минути. Бихте ли опреснили знанията ми какво става тук?

Гасман го подкани към масата в средата на конферентната зала, чиито стени бяха покрити с екрани, свързани с телекамерите и с друго електронно оборудване, чието предназначение не беше ясно. На масата беше опъната голяма карта-скица.

— Всички престъпници са ето тук — каза Гасман и почука с пръст по замъка в средата на парка. — Смятаме, че са десет души, с тридесет и пет заложници, всички деца. Говорих с тях няколко пъти. Държа връзка с лице от мъжки пол, вероятно французин, който се нарича „Първи“. Разговорите не стигнаха доникъде, но имаме копие на исканията им — дванадесет осъдени терористи, главно във френски затвори, но има и няколко в испански.

Кларк кимна. Това вече го знаеше, но схемата на парка беше новост. Най-напред огледа атракциите — кои са видими откъм замъка и кои не. После попита:

— Нещо за там, където са те? Чертежи, искам да кажа.

— Ето — обади се един от парковите инженери. — Прозорците са тук, тук, тук и тук. Стълбищата и асансьорите са отбелязани. — Кларк ги съпостави с картата. — Разполагат със стълбище до покрива, който е на четиридесет метра над уличното ниво. Имат видимост във всички посоки, по всички улици.

— Ако поискам да хвърля поглед на нещата, кое е най-подходящото място?

— Това е лесно. Атракцията „Пикиращия бомбардировач“, на върха на първия хълм. Там човек е адски нависоко, почти на сто и петдесет метра.