Том Кланси - Дъга Шест

— Ще препратя исканията ви в Париж — отвърна посланикът.

— Добре. И се постарайте да предадете, че не сме от търпеливите.

— Ще се постарая — обеща дипломатът. Връзката се прекъсна и той погледна преките си подчинени: заместник-шефа на мисията, военния аташе и шефа на станцията на ГДВР. Посланикът беше бизнесмен, удостоен с този посланически пост като политически жест, тъй като близостта между Париж и Мадрид не изискваше на поста да се назначи кадрови член на дипломатическата служба. — Е?

— Ще прегледаме списъка — отвърна човекът на ГДВР. Факсмашината изчурулика и след няколко секунди рулото хартия започна да излиза от печатащото устройство. Офицерът от разузнаването го откъсна, прегледа го бързо и каза: — Лошо.

— Чакала? — попита заместник-шефът на посолството. — Но те никога няма да…

— „Никога“ е твърде дълъг срок, приятелю — отвърна разузнавачът. — Надявам се обаче тези командоси да си знаят работата.

— Какво знаете за тях?

— Нищо. Абсолютно нищо.

— Колко време? — попита Естебан.

— Ще протакат — отвърна Първи. — Част от времето действително ще им трябва, за другото ще търсят поводи. Не забравяй, че тяхната стратегия е да удължат процеса колкото може повече, да ни изморят, да ни изтощят, да отслабят решимостта ни. Срещу това ние имаме възможност да ускорим развоя, като убием заложник. Но тази стъпка не трябва да се предприема с лека ръка. Избрахме си заложниците заради психологическото въздействие и ще трябва да преценяваме използването им много внимателно. Но преди всичко, трябва ние да контролираме скоростта на събитията. Засега ще ги оставим да си губят времето, докато заздравим позициите си.

Рене отиде в коридора, за да види как се оправя Клод. На ръката му над лакътя беше зейнала грозна рана от онзи глупак, римския войник — единственото неблагоприятно нещо дотук. Щяха да трябват шевове, за да се затвори добре. Лош късмет, макар че белята не беше чак толкова сериозна, освен за самия Клод.

Хектор Вайлер, парковият лекар, беше общ хирург, завършил университета в Барселона, и прекарваше повечето си работно време в поставяне на анкерпласти върху ожулени коленца и лакти, макар на стената на кабинета му да имаше снимка на две близначета, които бе изродил преди време, когато някаква бременна беше проявила глупостта да се качи на „Пикиращия бомбардировач“ — оттогава на входа бяха поставили многозначителен знак да предупреждава, че това е нежелателно. При все това той беше опитен млад лекар, изкарал полагащата му се практика, и това не беше първата му жертва, поразена от куршуми. Франсиско просто беше извадил късмет. Най-малко шест куршума бяха изстреляни срещу него и макар първите три да се бяха раздробили и да бяха наранили лявата му ръка само повърхностно, един от втория откос беше ударил лошо крака му. На неговата възраст счупен пищял се срастваше трудно, но добре че поне беше счупен доста високо. Малко по-ниско и щеше да трябва половин година, докато зарасне, ако изобщо зараснеше.

— Можех да го убия — изпъшка центурионът, докато му слагаха упойката. — Можех да му отсека главата, но не улучих!

— Само с първия удар — отбеляза Вайлер и погледна окървавения меч, положен върху скутума в ъгъла на превързочната.

— Опишете ми го — разпореди се капитан Гасман.

— Малко над четиридесет — отвърна де ла Крус. — По-висок от мене десетина сантиметра, слаб. Кафява коса, кафява брада, леко посивяла. Тъмни очи. Автомат узи. С бяла шапка… — Бившият сержант изпъшка. Упойката не беше достатъчна, за да спре напълно болката, но трябваше да каже това, което знаеше, и той стисна зъби, за да изтърпи манипулациите на доктора над крака му. — Имаше и други, видях шестима, може би са повече.

— Смятаме, че са около десет — каза Гасман. — Той каза ли нещо?

Де ла Крус поклати глава.

— Нищо не чух.

— Кои са те? — попита хирургът, без да вдига очи от раната.

— Мислим, че са французи, но не сме сигурни — отвърна капитанът от Гуардия Сивил.

Най-трудното се падаше на Малой. След като прекоси Ламанша, той пое на югоизток с двеста и осемдесет километра в час. Щеше да спре на едно френско военно летище край Бордо за презареждане, тъй като не разполагаше с външните горивни резервоари, използвани от „Найт Хоук“ за прехвърляне на дълго разстояние. Както почти всички хеликоптери, „Найт Хоук“ нямаше автопилот, което принуждаваше Малой и лейтенант Хари-сън да карат вертолета ръчно по целия маршрут. Три часа, докато се доберат до мястото, където отиваха. Отзад седеше Джак Нанс — наистина просто седеше и гледаше през пластмасовите прозорчета, докато прелитаха над френския бряг, на шестстотин метра над някакво пристанище, пълно с лодки.